Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Преди безименният мъж да си обуе панталоните, аз вече бях излязла през вратата и под ярките прожектори на шапитото. Вампирите и превръщачите бяха стигнали до арената и се разгръщаха в кръг около змията. Тя изпълваше малката арена с черно-белите си намотки. Долната половина на човек в лъскава набедрена препаска изчезваше в гърлото на кобрата. Точно това й бе попречило да влезе сред публиката — използваше си времето да похапне. Исусе Христе!

Краката на мъжа мърдаха, ритайки конвулсивно. Не можеше да е жив. Просто не бе възможно. Но краката му мърдаха, докато изчезваха от поглед. Моля те, Боже, нека е просто рефлекс! Не допускай да е още жив!

Мисълта бе по-лоша от всеки кошмар, за който си спомнях. А аз имам много материал за кошмари!

Чудовището в арената не ми влизаше в работата. Този път нямаше нужда да се правя на проклета героиня. Хората пищяха и тичаха, награбили децата си. Под краката им скърцаха торбички с пуканки и захарен памук. Навлязох в тълпата и започнах да си проправям път надолу. Една жена с бебе в ръце падна в краката ми. През тях се покатери някакъв тип. Изправих жената, гушвайки бебето с ръка. Покрай нас минаваха други. Борехме се просто да останем изправени. Чувствах се като скала насред бурна река.

Жената се взираше в мен с очи, твърде големи за лицето й. Набутах бебето обратно в прегръдката й и я бутнах между седалките. Нали съм си сексистка, хванах за раменете най-близкия едър мъж и изревах:

— Помогни им!

Той се стресна, сякаш му бях заговорила на чужд език, но част от паниката в очите му се разсея. Хвана жената за ръката и започна да си проправя път към изхода.

Не можех да оставя змията да влезе сред публиката. Не и ако бях в състояние да я спра. По дяволите. Щях да се правя на герой, мътните ме взели. Борех се срещу напора, за да сляза надолу тогава, когато всички бързаха нагоре и през мен. Нечий лакът ме улучи в устата, усетих кръв. По времето, когато успеех да си проправя път през този хаос, всичко щеше да е свършило. Боже, как се надявах!

Излязох от тълпата, сякаш минавах през завеса. Кожата ми бе настръхнала от спомена за бутащите се тела, но стоях сама на последното стъпало. Пищящата публика все още се намираше над мен, на път към изходите. Но тук, точно над арената, нямаше нищо. Тишината лежеше на дебели гънки около лицето и ръцете ми. Беше трудно да дишаш в сгъстения въздух. Магия. Дали от вампир или от кобрата, нямах представа.

Стивън бе най-близо до мен, гол до кръста, слаб и някак елегантен. Ясмийн бе сменила изгорялото си ефирно горнище със синята му риза. Беше вързала ризата на възел, за да се вижда загорелият й корем. До нея стоеше Маргьорит. Чернокожата бе заела позиция отдясно на Стивън. Изритала беше обувките си и стоеше боса на арената.

Жан-Клод бе от другата страна на кръга, с два непознати руси вампира от двете страни. Обърна се и се взря в мен. Усетих докосването му вътре в себе си, там където не бива да попада ничия ръка. Гърлото ми се сви; пот изби по тялото ми. Нищо в този миг не би ме накарало да се приближа до него. Той се опитваше да ми каже нещо. Нещо лично и твърде интимно за думи.

Дрезгав писък привлече вниманието ни към средата на кръга. Двама души лежаха натрошени и кървящи настрани. Кобрата се извисяваше над тях. Беше като кула от мускули и люспи. Изсъска срещу нас. Звукът бе висок и отекваше.

Мъжете лежаха на земята в… краката й? До опашката? Един от тях помръдна. Жив ли беше? Стиснах здраво предпазното перило, чак пръстите ме заболяха. Бях толкова уплашена, че можех да вкуся киселината в гърлото си. Кожата ми бе студена. Сънували ли сте такива сънища, в които навсякъде има змии, толкова нагъсто по земята, че не може да се стъпи? Почти клаустрофобично е. Сънят винаги завършва как съм застанала насред горичка и змиите падат върху мен, а аз мога само да пищя…

Жан-Клод протегна към мен тънката си ръка. Дантелата покриваше всичко, освен връхчетата на пръстите му. Всички останали се взираха в змията. Той обаче се взираше в мен.

Един от ранените мъже помръдна. Тих стон се изтръгна от устните му и сякаш отекна в огромната шатра. Беше ли илюзия или наистина имаше ехо? Все едно. Човекът беше жив и ние трябваше да го запазим в това състояние.

Ние? Какво беше това с „ние“? Взрях се в сините очи на Жан-Клод. Лицето му бе абсолютно безизразно, изчистено от всякакви емоции, доколкото можех да доловя. Не би могъл и да ме омагьоса с поглед. Собствените му белези се грижеха затова, но номера с ума ако се постараеше все още бяха възможни. А той се стараеше.