Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Той заговори ниско и настоятелно, мисля, че само аз го чувах.

— Ще сторя всичко по силите си да те защитя, ma petite!

— Справи се страхотно в кабинета си!

Той спря на място. Не и аз.

— Знам, че се страхуваш от нея, Анита. Страхът ти ми свива корема — подвикна той след мен, тихо и леко като вятъра.

Прошепнах в отговор, без да съм сигурна дори дали ще може да ме чуе:

— Стой далеч от ума ми, мамка ти!

Кобрата ме гледаше. Вдигнах браунинга с две ръце и се прицелих в главата й. Мислех си, че съм извън обхвата на удара й, но не бях сигурна. Колко далеч си в безопасност от змия, по-голяма от тир? Два щата… може би три? Бях достатъчно близо, та да виждам плоските черни очи на чудовището, празни като на кукла.

Думите на Жан-Клод полетяха в ума ми като цветни листенца. Обзалагах се, че дори подуших цветя. Гласът му никога не бе разнасял аромат на парфюм:

— Накарай я да те последва и ни дай да минем зад гърба й, преди да стреляш!

Пулсът пулсираше в шията ми толкова силно, че ме болеше да дишам. Устата ми бе така пресъхнала, че не можех да преглътна. Започнах да се движа — съвсем бавничко, встрани от вампирите и превръщачите. Главата на змията ме последва, както бе следвала и змиеукротителката. Ако се наканеше да удари, щях да стрелям, но докато се движеше след мен, бях готова да предоставя на Жан-Клод възможност да й излезе в гръб.

Разбира се, сребърните куршуми можеха и да не я наранят. Всъщност тварта бе толкова дяволски голяма, че амунициите на браунинга ми надали щяха да постигнат друго, освен да я раздразнят. Имах чувството, че съм в капана на някой от онези филми с чудовища, в които гигантски разплужени твари продължават да те нападат, все едно колко стреляш по тях. Бях се надявала, че те са просто холивудска измислица.

Ако куршумите не нараняха египетската кралица, щях да умра. Спомних си как краката на мъжа подритваха, докато змията го поглъщаше. Буцата още си личеше на тялото й, все едно бе погълнала някой наистина грамаден плъх.

Езикът на тварта се стрелна напред и аз изпъшках, задавяйки писъка си. Боже, Анита, я се овладей! Това е просто змия. Гигантска човекоядна кобра, но все пак — просто змия. Аха, да бе.

Всички косъмчета по тялото ми бяха настръхнали. Още усещах силата, която почувствах да призовава змиеукротителката. Не стига, че чудовището бе отровно и имаше достатъчно големи зъби, за да ме разпори. На всичко отгоре трябваше да се окаже и магическо. Страхотно, просто страхотно.

Ароматът на цветя бе по-гъст, по-близък. Изобщо не идваше от Жан-Клод. Кобрата изпълваше въздуха с парфюм. Змиите не миришат на цветя. Миришат на мускус и щом узнаете каква е миризмата им, никога няма да я забравите. Нищо с козина не мирише по този начин. Единствено сухият мирис във вампирския ковчег донякъде напомня за този на змиите.

Кобрата извърна гигантската си глава към мен.

— Хайде, само още малко… — говорех й аз. Което си е доста глупаво, понеже те са глухи. Мирисът на цветя бе гъст и сладък. Пристъпвах по арената и чудовището следваше движенията ми. Може би по навик. Бях дребна и имах дълга, черна коса, макар и не чак толкова дълга, колкото на мъртвата змиеукротителка. Може би тварта имаше нужда да следва някого?

— Хайде, хубавице, ела при мама… — Шепнех толкова тихо, че устните ми едва помръдваха. Само аз, змията и моят глас. Не смеех да погледна през арената към Жан-Клод. Нямаше значение нищо друго, освен тътренето на краката ми по земята, движенията на змията и пистолетът в ръцете ми. Беше почти като някакъв танц…

Кобрата разтвори уста, стрелна език навън и ми показа подобните си на сърпове зъби. Зъбите на кобрите са фиксирани, не се прибират като на гърмящата змия. Колко любопитно, помнех туй-онуй от херпетологията. Макар да се обзалагам, че д-р Грийнбърг никога не е виждал подобно нещо.

Изпитах ужасяващо желание да се изкикотя. Вместо това прицелих ръка в устата на тварта. Миризмата на цветя бе толкова силна, че можех да я пипна. Натиснах спусъка. Инерцията тласна главата на змията назад, по пода плисна кръв. Стрелях отново и отново. Челюстите се взривиха в късчета плът и кост. Кобрата отвори съсипаната си паст и изсъска. Според мен пищеше.

Тялото й с размери на телефонен стълб се затръшка по земята, биейки напред-назад. Можех ли да я убия? Можеха ли да я убият само куршумите? Изстрелях още три в главата й. Тялото се уви около себе си в причудлив възел. Черно-белите люспи кипяха една върху друга, шаваха трескаво, окъпани в кръв…