Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Жан-Клод пристъпи напред почти с нежност. И аз усетих как нещо вътре в мен пристъпва заедно с него. Беше почти сякаш той държеше невидимо въже към сърцето, пулса и кръвта ми. Сърцето ми биеше толкова бързо, че не можех да дишам. Какво ставаше?

Той нападна змията, заравяйки ръце в плътта точно под устата. Усетих моите ръце да потъват в гърчещата се плът. Моите ръце напипаха кост и я счупиха. Моите ръце бяха потънали почти до лактите. Плътта бе лепкава, мокра, но не и топла. Нашите ръце натискаха, после дръпнаха, докато раменете ни не се изпънаха от усилието.

Главата се откъсна и падна от другата страна на арената. Подскочи, челюстите хапеха въздуха. Тялото още се гърчеше, но вече умираше.

Бях паднала на земята до умиращата жена. Все още стисках браунинга, но той не би могъл да ми помогне. Отново можех да чувам и усещам. Ръцете ми не бяха покрити с кръв и парченца месо. Онова бяха ръцете на Жан-Клод, не моите. Мили Боже, какво ми ставаше?

Все още можех да усетя кръвта по пръстите си. Беше невероятно силно сензорно усещане. Боже!

Нещо ме докосна по рамото. Подскочих и буквално заврях пистолета в лицето на мъжа. Беше онзи със сивия анцуг. Коленичил до мен, с ръце във въздуха, втренчен стреснато в пистолета в ръката ми…

— На твоя страна съм — каза той.

Пулсът ми още тупкаше в гърлото. Не си вярвах толкова, че да заговоря, така че просто кимнах и спрях да соча с пистолета към него.

Той си свали горнището.

— Може би ще успеем да спрем донякъде кръвта с това… — сгъна дрехата и я притисна към раната.

— Тя вероятно е в шок — казах. Гласът ми звучеше странно — някак кух.

— И ти не изглеждаш особено добре!

Не се и чувствах добре. Жан-Клод бе навлязъл в ума и тялото ми. Сякаш представлявахме една личност. Започнах да треперя и не можех да се спра. Може би просто шок…

— Обадих се на полицията и за линейка — добави мъжът.

Втренчих се в него. Лицето му бе много волево, с високи скули и квадратна челюст, но големите му устни бяха по-меки и му придаваха много симпатично изражение. Вълнистата му кестенява коса падаше като завеса около лицето. Спомних си един друг мъж с дълга кестенява коса. Друг човек, свързан с вампирите. Беше умрял по ужасен начин, а аз не успях да го спася…

Мернах Маргьорит да ни наблюдава от другата страна на арената. Тя се ококори, устните й леко се разтвориха. Забавляваше се. Страхотно.

Върколакът се дръпна от змията. Изглеждаше като луксозна версия на всеки вълк, обикалял улиците на Лондон, с изключение на това, че беше гол и имаше полови органи между краката. Върколаците от филмите винаги са гладки и безполови като кукли Барби.

Козината му бе с цвят на тъмен мед. Рус върколак? Това Стивън ли беше? Ако ли не, тогава младежът бе духнал, а не мисля, че Жан-Клод би позволил подобно нещо.

Някакъв глас изкрещя:

— Никой да не мърда!

От другата страна на арената стояха две патрулни ченгета с извадени пистолети. Единият възкликна:

— Исусе Христе!

Оставих встрани пистолета си, докато те зяпаха мъртвата змия. Тялото й още потрепваше, но бе мъртво. Просто на влечугите им отнема повече време да осъзнаят, че са мъртви, отколкото е нужно на средностатистическия бозайник.

Усещах се лека и празна като въздух. Всичко наоколо ми изглеждаше смътно нереално. Не беше заради змията. Беше заради онова, което Жан-Клод ми стори. Тръснах глава в опит да прочистя мислите си, да се съсредоточа. Ченгетата бяха тук. Имах едно-друго за вършене.

Извадих от чантичката малката пластмасова идентификационна карта и я защипах на яката на якето си. Тя ме определяше като член на Регионалния отряд за свръхестествени разследвания. Беше почти толкова полезна, колкото и бадж.

— Да вървим да поговорим с полицаите, преди да започнат да стрелят.

— Змията е мъртва — възрази мъжът.

Върколакът гризеше мъртвата твар със заострената си муцуна, късайки парченца месо. Преглътнах и отклоних очи.

— Те надали си мислят, че змията е единственото чудовище на арената.

— Ох! — мъжът възкликна съвсем тихо, сякаш изобщо не се бе сетил досега. Какво общо, по дяволите, имаше той с чудовищата?

Тръгнах с усмивка към полицаите. Жан-Клод стоеше насред арената, бялата му риза бе така окървавена, че прилепваше по тялото му като облята с вода, очертавайки върха на едното зърно под плата. По лицето му се стичаше кръв. Ръцете му бяха червени чак до лактите. Най-младата вампирка бе заровила лице в кръвта на змията. Пъхаше кървави късчета месо в уста и ги смучеше. Звуците бяха влажни и изглеждаха по-силни, отколкото е редно.