Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

— Стивън се превърна от вълк в човек за по-малко от два часа… — каза, сякаш това обясняваше всичко. Нищо подобно.

— Е, и? — попитах.

— Обикновено ликантропите остават в животинска форма от осем до десет часа, следва колапс и те се връщат в човешката си форма. Прекалено ранното превръщане отнема много енергия.

Погледнах към сънуващия превръщан.

— Значи това състояние е нормално?

Ричард кимна.

— Ще е в безсъзнание до края на нощта.

— Не е особено добър метод за оцеляване… — отбелязах.

— Много върколаци гризват дръвчето след колапса. Хората-ловци ги връхлитат, след като са припаднали.

— Откъде знаеш толкова за ликантропите?

— Това ми е работата — обясни Ричард. — Преподавам биология в местната гимназия.

Втренчих се в него.

— Ти си гимназиален учител?

— Да… — той се усмихна. — Изглеждаш шокирана.

Поклатих глава.

— И какво прави един учител в кюпа с вампири и върколаци?

— Просто съм извадил късмет, предполагам. Как да сдържиш усмивката си?

— Това не обяснява откъде знаеш за ликантропите.

— Изкарах курс в колежа.

Поклатих глава.

— И аз също, но не знаех за колапса на превръщачите.

— Имаш диплома по свръхестествена биология? — изуми се той.

— Ахъм.

— Аз също.

— Та откъде знаеш повече за ликантропите от мен? — върнах се аз на темата.

Стивън се размърда насън, размахвайки здравата си ръка. Одеялото се смъкна от рамото му, разкривайки корема и част от бедрото.

Ричард придърпа одеялото нагоре по спящия, зави го и го подпъхна като да беше дете.

— Ние със Стивън сме приятели от много време. Обзалагам се, че знаеш за зомбитата неща, които никога не съм учил в колежа!

— Вероятно — съгласих се аз. — Стивън не е учител, нали?

— Не… — Зиймън се усмихна, но гримасата не бе весела. — Училищните съвети гледат с лошо око на ликантропи в училищата.

— Законово няма начин да те спрат.

— Аха, да бе — отвърна той. — Последният учител, посмял да учи безценните им отрочета, получи коктейл „Молотов“ за закуска. А ликантропията не е заразна, когато си в човешка форма.

— Знам — казах.

Той поклати глава:

— Съжалявам, това просто ми е болната тема.

Моето хоби бяха правата на зомбитата, защо Ричард също да си няма хоби? Равноправни трудови договори за косматите. Нямах нищо против.

— Много си тактична, ma petite. He бях си и представял!

Жан-Клод бе излязъл в коридора. Не го бях чула да идва. Но пък бях с отвлечено внимание, говорех си с Ричард. Аха, точно така.

— Можеш ли да тропнеш с крак следващия път? Започва да ми писва да се промъкваш така зад гърба ми!

— Не се промъквах, ma petite. Ти се бе увлякла в разговор с прелестния ни господин Зиймън — каза го с глас, сладък като мед, но долових и заплаха в тона му. Човек можеше да я усети като студен вятър по гърба си.

— Какво не е наред, Жан-Клод? — попитах.

— Не е наред ли? Че какво изобщо може да не е наред? — гняв и някакво горчиво веселие изпълваха гласа му.

— Я стига, Жан-Клод!

— Какъв ли може да е проблемът, ma petite?

— Ти си ядосан; защо?

— Моят човешки слуга не познава всяко мое настроение… Срамота! — Той коленичи до мен. Кръвта по бялата му риза бе засъхнала на кафеникави петна, които обхващаха по-голямата част от предницата. Дантелата на ръкавите му приличаше на смачкани кафяви цветя. — Желаеш Ричард, защото е красив или защото е човек? — Произнесе го почти шепнешком, толкова интимно, сякаш бе казал нещо съвсем различно. Жан-Клод шепнеше по-добре от всеки друг, когото познавах.

— Не го желая.

— О, хайде, стига, ma petite! Без лъжи! — Той се наведе към мен, дългите му пръсти посегнаха към бузата ми. По дланта му имаше засъхнала кръв.

— Имаш кръв под ноктите — изтърсих аз.

Той трепна и сви длан в юмрук. Точка за мен.

— Отхвърляш ме на всяка крачка. Защо ли се примирявам с това?

— Не знам — признах честно. — Аз все се надявам, че ще ти писне от мен.

— А аз се надявам да те получа завинаги, ma petite. Нямаше да ти правя предложение, ако смятах, че ще се отегча!

— Мисля, че аз ще се отегча — уточних.

Той се ококори леко. Според мен остана наистина изненадан.

— Опитваш се да ме дразниш.

Свих рамене:

— Да, но все пак си е вярно. Привлечена съм към теб, но не те обичам. Не водим стимулиращи разговори. Не преживявам дните си с мисълта: „Да не забравя да споделя тази шега с Жан-Клод, или да му кажа какво стана тази нощ на работа“. Пренебрегвам те, доколкото ми позволяваш. Единственото общо помежду ни е насилието и мъртъвците. Не смятам, че това е особено добра основа за връзка.