Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

— Леле, каква си философка тази вечер! — полунощно-сините му очи бяха на броени сантиметри от моите. Миглите му приличаха на черна дантела.

— Просто съм честна.

— Е, не бихме желали да не си честна… — съгласи се той. — Знам колко мразиш лъжите! — и погледна към Ричард. — Колко мразиш чудовищата.

— На Ричард пък защо се сърдиш?

— Така ли правя? — вдигна вежди вампирът.

— Знаеш много добре, че му се сърдиш.

— Вероятно, Анита, осъзнавам, че не мога да ти дам именно онова единствено нещо, за което копнееш най-силно.

— И за какво копнея?

— Да бъда човек — каза той тихо.

Поклатих глава:

— Ако смяташ, че единственият ти недостатък е, че си вампир, лъжеш се.

— Така ли?

— Аха. Ти си егоистично, непоносимо копеле.

— Копеле? — Той ми се стори искрено изненадан.

— Искаш ме и не можеш да повярваш, че аз не те искам. Нуждите и желанията ти са по-важни от тези на всеки друг.

— Ти си мой човешки слуга, ma petite. Това усложнява живота ни.

— Не съм твой човешки слуга.

— Белязал съм те, Анита Блейк! Ти си ми човешки слуга!

— Не — възразих. Беше много твърдо „не“, но стомахът ми се сви при мисълта, че той е прав, а аз никога няма да се отърва от него.

Вампирът ме гледаше. Очите му бяха толкова нормални, колкото изобщо е възможно, тъмни, сини, прелестни.

— Ако не беше моят човешки слуга, нямаше да победя толкова лесно змийския бог.

— Ти ме изнасили умствено, Жан-Клод, не ми и пука защо го направи!

Неприязнено изражение пролази по лицето му:

— Като стана дума за изнасилване, ти поне добре знаеш, че не можеш да ме обвиняваш в това конкретно престъпление. Николаос ти се нахвърли. Тя разкъса ума ти, ma petite. Ако не носеше два мои белега, щеше да те убие.

Гняв избликна от стомаха ми и се разпростря нагоре чак до раменете ми. Изпитвах ужасното желание да го ударя.

— И заради тези белези ти можеш да влезеш в ума ми, да ме обладаеш. Каза ми, че чрез тях умствените игрички върху мен се затрудняват, не стават по-лесни. И за това ли излъга?

— Нуждата ми тази нощ бе голяма, Анита! Мнозина щяха да загинат, ако не бяхме спрели тварта. Взех сила отвсякъде, където можех да намеря.

— От мен.

— Да, ти си мой човешки слуга. Близостта ти до мен стига да увеличиш силата ми. Знаеш го.

Да, знаех го, но нямах представа, че може да канализира силата през мен като през усилвател.

— Знам, че съм ти нещо като домашния любимец за вещиците.

— Ако позволиш да положа и последните два белега, ще бъдеш нещо много повече от това. Ще е брак между плът, кръв и дух.

— Забелязвам, че не каза „душа“ — натъртих.

Той издаде гърлен стон на разочарование.

— Непоносима си! — каза го искрено ядосано. Бооже.

— Никога повече не влизай насила в ума ми!

— Или какво? — предизвика ме гневно и объркано вампирът.

Коленичих пред него, почти плюейки в лицето му. Трябваше да спра и да си поема няколко пъти дълбоко дъх, за да не запищя. Заговорих много спокойно, тихо и бясно:

— Ако отново ме докоснеш по този начин, ще те убия.

— Ще се опиташ. — Той почти притисна лице към моето. Сякаш когато вдишваше, щеше да ме погълне. Устните ни щяха да се докоснат. Припомних си колко са меки устните му. Какво е усещането да си притиснат към гърдите му. Неравността на кръстообразния белег под пръстите ми. Дръпнах се трескаво, почти замаяна.

Беше само една целувка, а споменът за нея гореше по тялото ми като във всеки лош любовен роман, който съм чела някога.

— Остави ме на мира! — изсъсках в лицето на вампира, свила юмруци. — Проклет да си! Проклет да си!

Вратата на кабинета се отвори и един униформен полицай подаде навън глава:

— Проблем ли има?

Обърнахме се и го зяпнахме. Отворих уста да кажа точно какво не е наред, но Жан-Клод заговори първи:

— Няма проблем, полицай!

Беше лъжа, но каква всъщност бе истината? Че нося два вампирски белега и си изгубвам душата по парче на час? Не беше нещо, което исках да бъде широко известно. Полицията общо взето недолюбва хора, които са плътно обвързани с чудовищата.

Полицаят ни гледаше търпеливо. Поклатих глава.

— Всичко е наред. Просто става късно. Ще попитате ли сержант Стор дали вече мога да си ида вкъщи?

— Как се казвате?

— Анита Блейк.

— Домашният съживител на Стор?

Въздъхнах.

— Аха, същата Анита Блейк.

— Ще попитам… — униформеният позяпа трима ни още малко и попита Ричард: — Да имате нещо да допълните?

— Не.

Полицаят кимна.

— Добре, но карайте по-тихо с онова, което не се случва.