Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

— Казвам се Анита Блейк. Работя заедно с Регионалния отряд за свръхестествени разследвания. Имам карта.

— Кой е този там? — униформеният махна с глава към мъжа. Пистолетът му сочеше някъде към арената.

Прошепнах с ъгълчето на устата си:

— Как се казваш?

— Ричард Зиймън — отвърна мъжът с анцуга тихо. На глас обявих:

— Ричард Зийман, просто невинен наблюдател…

Това последното вероятно беше лъжа. Колко невинен може да е човек, събуждащ се в легло, заобиколено от вампири и превръщачи?

Но униформеният кимна:

— Ами тези другите?

Погледнах към сцената зад мен. Не се бе подобрила особено.

— Мениджърът и някои от работниците му. Нападнаха звяра, за да предпазят публиката.

— Ама те не са човеци, нъл тъй?

— Не — съгласих се, — не са от човешката раса.

— Исусе Свети Христе, момчетата в участъка наистина няма да ни повярват! — възкликна партньорът на ченгето.

Сигурно беше прав. Та аз бях тук и почти не си вярвах. Гигантска човекоядна кобра. Исусе Свети Христе — тъй си е.

Седях в малко коридорче, служещо за вход на изпълнителите към гигантската шатра. Осветлението бе постоянно мътно, сякаш някои търкалящи се оттук твари не обичаха силната светлина. Чудо голямо. Нямаше столове, а на мен определено ми лазеше по нервите да седя на пода. Бях дала показания първо пред униформения, после на един детектив. След това пристигнаха хората от РОСР и разпитът започна отначало. Долф ми кимна, а Зербровски ме застреля с пръст. Това беше преди час и петнадесет минути. Започваше малко да ми писва да ме пренебрегват.

Ричард Зиймън и Стивън Върколакът седяха срещу мен. Ричард бе сплел хлабаво пръсти около едното си коляно. Носеше обути на босо бели маратонки „Найк“ със сини орнаменти. Дори глезените му бяха мургави. Гъстата коса галеше голите му рамене. Беше затворил очи. Можех да съзерцавам мускулестото му тяло колкото ми се иска. Стомахът му бе плосък, с триъгълник тъмни косми, надничащ над анцуга. Гърдите му бяха гладки, идеални, без нито едно косъмче. Одобрявах ги.

Стивън се бе сгушил на пода и спеше. От лявата страна на лицето му разцъфваха синини, черно-пурпурни, с онзи грозен цвят, който придобиват наистина гадните насинявания. Лявата му ръка бе пъхната в подвижна шина, но отказа да отиде в болница. Беше се увил в сивото одеяло, което му дадоха от Бърза помощ. Поне доколкото виждах, нямаше други дрехи. Предполагам, беше ги изгубил при смяната на формата. Вълкът бе доста по-голям от него, а и краката му имаха съвсем различна форма. Така че прилепналите по тялото джинси и прекрасните каубойски ботуши бяха минало. Може би, затова чернокожата превръщачка ходеше гола? Дали затова и Ричард Зийман бе гол, а? Беше ли той превръщач?

Не смятах така. Ако беше, то се криеше по-добре от всеки, близо до когото съм попадала. Освен това, ако беше превръщач, защо не се присъедини към битката с кобрата? Беше предприел най-разумното за невъоръжено човешко същество: стоя настрани.

Стивън, който бе започнал нощта с вид на апетитна хапка, приличаше на боклук. Дългите му руси къдри лепнеха по лицето, пропити с пот. Под затворените му очи имаше тъмни кръгове. Дишаше бързо и накъсано. Очите му мърдаха под затворените клепачи. Сънуваше ли? Кошмар, може би? Върколаците сънуват ли овце-превръщачи?

Ричард все още изглеждаше апетитно, но пък нали гигантската кобра не го бе блъскала в циментовия под. Той отвори очи, сякаш бе усетил, че го гледам. Отвърна спокойно на погледа ми. Зяпахме се един друг, без да кажем и дума.

Лицето му бе ъгловато, с високи, изящни скули и решителна челюст. Една трапчинка смекчаваше линиите на лицето му и го правеше леко твърде перфектен за вкуса ми. Никога не се чувствам удобно около красиви мъже. Въпрос на ниско самомнение, може би. Или пък прелестното лице на Жан-Клод ме бе накарало да ценя още повече много човешкото качество „несъвършенство“?

— Той добре ли е? — попитах.

— Кой?

— Стивън.

Ричард погледна към спящия мъж. Стивън издаде тих звук насън — безпомощен и уплашен. Определено сънуваше кошмар.

— Не трябва ли да го събудиш?

— Имаш предвид от съня?

Кимнах.

Ричард се усмихна:

— Добра идея, но той няма да се събуди часове наред. Можем да изгорим това място около него и пак няма да помръдне.

— И защо?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Ами да, в момента нямам по-важна работа за вършене…

Ричард огледа притихналия коридор.

— Добре казано… — намести се по-удобно, търсейки как да облегне гръб на по-мек участък от стената. Намръщи се — каква ти удобна стена!