Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Карахме се — а дори още не бяхме ходили на среща. Това бе рекорд, дори и за мен.

— Ти си жива — повтори той за седемнадесети път.

— Но на каква цена?

— Смятам, че животът е безценен. А ти?

— Не ми се прави на философ, Ричард! Предал си ме на чудовищата и те ме използваха. Не разбираш ли, че Жан-Клод си търсеше извинение да ми причини това?

— Той ти спаси живота.

Спорът вървеше горе-долу в този диапазон.

— Но не го е сторил, за да ми спаси живота. Сторил го е, защото ме иска за своя робиня!

— Човешкият слуга не е роб. Почти обратното е. Той няма да има почти никаква власт над теб.

— Да, но ще може да говори в главата ми, да влиза в сънищата ми… — поклатих глава. — Не го оставяй да те заблуждава!

— Държиш се неразумно! — възрази Ричард.

Така и беше.

— Аз съм онази, чиято китка още е разрязана там, където се е хранил Господаря на града. Той е пил от кръвта ми, Ричард!

— Знам.

Имаше нещо в начина, по който го каза.

— Гледал си, извратен кучи син такъв!

— Не, не беше точно така.

— А как беше? — Седях, скръстила ръце на корема си и го гледах гневно. Значи с това го държеше Жан-Клод, така ли? Ричард беше воайор.

— Исках да се уверя, че прави само това, което ще ти спаси живота.

— Че какво друго би могъл да направи? Пил е кръвта ми, проклет да е!

Ричард внезапно се съсредоточи върху пътя, без да ме гледа.

— Можеше да те изнасили.

— Както ти каза, кървяла съм от носа и очите. Не ми звучи много романтично.

— Всичката тази кръв го възбуждаше.

Втренчих се в учителя.

— Ти сериозно ли говориш?

Той кимна.

Седях и ми бе студено от глава до пети.

— И какво те кара да мислиш, че е можел да ме изнасили?

— Ти се събуди на черен чаршаф. Първият беше бял. Той те положи на него и започна да се съблича. Свали ти халата. Имаше кръв навсякъде. Той си нацапа лицето с нея, вкусваше я. Друг вампир му даде малък златен нож.

— Там е имало повече вампири, така ли?

— Беше като ритуал. Публиката явно бе важна. Той ти поряза китката и пи от нея, но ръцете му… Той докосваше гърдите ти. Казах му, че съм те донесъл при него, за да живееш, не за да те насилва.

— Това сигурно му е подействало отрезвяващо.

Ричард внезапно се смълча.

— Какво?

Той поклати глава.

— Кажи ми, Ричард. Сериозно говоря.

— Жан-Клод ме погледна, цялото му лице бе изпоцапано в кръв и каза: „Не съм чакал толкова време да взема насила онова, което искам да ми даде доброволно! Но е съблазнително!“ — и погледна надолу към теб, а на лицето му беше изписано нещо такова… Анита! Беше невероятно страшно. Той наистина вярва, че ще отидеш при него. Че ти ще го… обикнеш.

— Вампирите не могат да обичат.

— Сигурна ли си?

Погледнах го и отклоних очи. Взирах се през прозореца към дневната светлина, която тъкмо бе започнала да бледнее.

— Вампирите не могат да обичат. Не са способни на това.

— Откъде знаеш?

— Жан-Клод не ме обича.

— Може би те обича, доколкото е способен на това?

Поклатих глава.

— Къпал се е в моята кръв. Порязал ми е ръката. Това не е идеята ми за любов.

— Може да е неговата?

— Това е твърде дяволски странно за мен.

— Добре де, но признай, че може и да те обича поне доколкото е способен на това.

— Не.

— Плаши те мисълта, че той е влюбен в теб, нали?

Втренчих се през прозореца колкото можех по-старателно. Не исках да говоря за това. Исках да върна назад целия този проклет ден.

— Или има нещо друго, от което се страхуваш?

— Не знам за какво говорим.

— О, знаеш! — Ричард ми прозвуча твърде самоуверено. Не ме познаваше достатъчно, че да знае с такава сигурност.

— Кажи го на глас, Анита! Кажи го само веднъж и няма да изглежда толкова страшно!

— Нямам какво да казвам.

— Ще се опитваш да ме убедиш, че нито една част от теб не го иска? Нито едно парченце от теб не би отвърнало на любовта му?

— Не го обичам, в това поне съм сигурна.

— Но?

— Много си настоятелен — озъбих се.

— Да — призна Ричард.

— Добре, привлечена съм от него. Това ли искаше да чуеш?

— Колко привлечена?

— Това не ти влиза в проклетата работа!

— Жан-Клод ме предупреди да стоя далеч от теб. Просто искам да знам дали изобщо има смисъл да се занимавам. Ако си привлечена от него, може би е по-добре да стоя далеч.

— Той е чудовище, Ричард! Виждал си го. Не може да се обича чудовище.

— Ако беше човек?

— Той е егоистично, контролиращо копеле!

— Да, но ако беше човек?

Въздъхнах.

— Ако беше човек, може би щяхме да измислим нещо, но дори и жив, Жан-Клод би си останал същия кучи син! Не смятам, че щеше да се получи.