Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Чух шумолене на хартия, после:

— „Нисък, мургав, много любезен. Видях един друг вампир два пъти с шефа-вампир. Беше среден на ръст, индианец или мексиканец. Въздълга черна коса.“

Стиснах слушалката толкова здраво, че ръката ми се разтрепери.

— Вампирът казал ли е защо ще убиват хора?

— Искал да дискредитира законния вампиризъм. Не е ли това странен мотив за вампир?

— Аха — съгласих се. — Долф, това може и да се случи.

— Какво имаш предвид?

— Ако този вампир повелител успее да убие Господаря на града и да завземе властта преди изгрев, може да извърти номера си.

— Какво можем да направим?

Поколебах се, почти му казах дори да защити Жан-Клод, но това не бе проблем на полицията. Те трябваше да се грижат за законността и полицейката бруталност. Нямаше начин Оливър да бъде хванат жив. Каквото и да станеше тази нощ, трябваше да е постоянно.

— Говори ми де, Анита!

— Трябва да тръгвам, Долф!

— Знаеш нещо — кажи ми го!

Затворих. Изключих и пейджъра си. Позвъних в „Циркът на прокълнатите“. Приятен женски глас ми отговори:

— „Циркът на прокълнатите“, където се сбъдват всичките ви кошмари!

— Трябва да говоря с Жан-Клод, спешно е.

— Зает е в момента. Мога ли да предам съобщение?

Преглътнах с усилие, опитвайки се да не се развикам:

— Анита Блейк е на телефона, човешкият слуга на Жан-Клод. Кажи му да си домъкне задника незабавно!

— Аз…

— Ако не говоря с него, ще умрат много хора!

— Добре, добре! — Тя ме прехвърли на изчакване с осакатена версия на „Полет нависоко“ на Том Пети.

Лари излезе от заведението с картонена чаша в ръка.

— Какво става?

Поклатих глава. Борех се с желанието да заподскачам, но подозирах, че това няма да доведе Жан-Клод на телефона по-бързо. Стоях съвсем неподвижна, притиснала с една ръка стомаха си. Какво бях направила? Моля те, нека не е твърде късно!

— Ма petite?

— Благодаря ти, Боже!

— Какво е станало?

— Просто ме слушай. Един вампир повелител е на път към „Циркът“. Дадох му името и местонахождението ти. Казва се господин Оливър и е по-стар от всичко на света. По-стар е и от Алехандро. Всъщност според мен е неговият господар. Всичко е било номер, за да ме накарат да му предам града, и аз се хванах.

Жан-Клод мълча толкова време, че попитах:

— Чу ли ме?

— Наистина си искала да ме убиеш.

— Казах ти.

— Но сега ме предупреждаваш. Защо?

— Оливър иска да контролира града, за да може да прати всички вампири да убиват хора. Иска да се върне старото време, когато вампирите бяха преследвани. Каза, че легалният вампиризъм се разпространява твърде бързо. Съгласна съм с него, но не знаех какво има намерение да направи.

— Значи, за да спасиш безценните си хора, сега ще предадеш Оливър?

— Не е точно така. Дявол го взел, Жан-Клод, съсредоточи се върху важния въпрос в случая! Те са на път към теб. Може би вече са там. Трябва да се защитиш!

— За да спася хората.

— Освен това и за да спасиш вампирите си. Наистина ли искаш да попаднат под контрола на Оливър?

— Не. Ще предприема необходимото, ma petite! Поне ще се бием с тях. — Той затвори.

Лари се взираше в мен с ококорени очи.

— Какво по дяволите става, Анита?

— Не сега, Лари! — Извадих картичката на Едуард от торбата си. Нямах повече дребни монети. — Имаш ли четвъртак?

— Естествено. — Младият червенокоско ми връчи монетата без повече въпроси. Добър човек.

Набрах номера.

— Моля те, вдигни. Моля те, вдигни!

Той вдигна на седмото позвъняване.

— Едуард, Анита е.

— Какво е станало?

— Как ти се вижда възможността да убиеш двама вампири повелители, по-стари от Николаос?

Чух го как преглъща.

— Винаги се забавлявам прекрасно, когато си наоколо. Къде да се видим?

— „Циркът на прокълнатите“. Имаш ли резервна карабина?

— Не е в мен.

— По дяволите! Чакай ме пред заведението — и побързай! Тази вечер наистина ще нагазим до уши в лайна, Едуард!

— Звучи ми като страхотен начин за прекарване на Хелоуин!

— Ще се видим там.

— Довиждане и благодаря, че ме покани! — Каза го сериозно. Едуард е започнал като нормален наемен убиец, но хората са му били твърде лесни, така че минал на превръщачи и вампири. Не бе срещал твар, която да не може да убие, а какво е животът без малко предизвикателство?

Погледнах към Лари.

— Трябва да взема колата ти на заем.

— Няма да ходиш никъде без мен! Вярно, чух само твоята част от разговора — и няма да те изоставя!

Понечих да споря с него, но нямах време.