Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

— Не още.

— Не ти пука кой ще спечели, нали?

Тя се усмихна.

— Вярна съм на Жан-Клод, разбира се!

— Да бе, как ли не!

— Толкова вярна, колкото и ти, ma petite! — Тя изръмжа всяка една сричка, прехапвайки последния звук.

Оставих я да ми се смее зад гърба. Предполагам, че не аз трябваше да се оплаквам на тема лоялност.

Чифт вълци седяха в краката на Жан-Клод. Взираха се в мен със странни светли очи. В погледа им нямаше нищо човешко. Истински вълци. Откъде бе намерил той истински вълци?

Спрях на две стъпала от него и вълчите му любимци. Изражението му бе неразгадаемо, празно и идеално.

— Приличаш на илюстрация от „Тримата мускетари“ — казах.

— Много си права, ma petite!

— Франция ли е родната ти страна?

Той се усмихна — усмивката му би могла да значи и всичко, и нищо.

— Какво ще стане тази нощ, Жан-Клод?

— Ела, застани до мен, където е мястото на човешкия ми слуга! — Той ми подаде бледата си ръка.

Пренебрегнах жеста му и тръгнах нагоре. Той говореше вътре в главата ми. Беше глупаво да спорим. Споровете нямаше да върнат случилото се назад.

Един от вълците му изръмжа дълбоко и гърлено. Поколебах се.

— Няма да те наранят. Те са моите животни!

Също като мен, помислих си.

Жан-Клод спусна длан към вълка. Той се сви и близна пръстите му. Внимателно заобиколих животното. Но то не ми обърна внимание, съсредоточило цялото си внимание върху вампира. Съжаляваше, че ми е изръмжало. Щеше да стори всичко, за да се реваншира. Раболепничеше като куче.

Застанах от дясната страна на вампира, малко по-назад от вълка.

— Бях ти избрал прелестен костюм.

— Ако е нещо, което би прилягало на твоя, предпочитам да не го обличам!

Той се засмя, тихо и плътно. Звукът подръпна нещо ниско в слабините ми.

— Остани тук до трона заедно с вълците, докато изнасям речта си.

— Наистина ще се бием пред публиката. Той се изправи.

— Разбира се. Това е „Циркът на прокълнатите“, а тази нощ е Хелоуин. Ще им покажем такъв спектакъл, какъвто никога не са виждали!

— Това е лудост.

— Вероятно, но така ще попречим на Оливър да срути сградата около нас.

— Може ли да го направи?

— Това и още много повече, ma petite, ако не се бяхме споразумяли за границите, които да спазваме в употребата на този род сили.

— А ти можеш ли да срутиш сградата?

Вампирът се усмихна и за разнообразие, като никога, ми даде пряк отговор.

— Не, но Оливър не го знае.

Усмихнах се и аз.

Жан-Клод се обви около трона, преметнал крак през подлакътника му. Намести шапката си тъй ниско, че отдолу се виждаше само устата му.

— Все още не мога да повярвам, че си ме предала, Анита!

— Ти не ми остави избор.

— Наистина предпочиташ да ме видиш мъртъв, отколкото да ти положа четвъртия белег!

— Ахам.

Той прошепна:

— Време е за шоу, Анита!

Внезапно лампите угаснаха. Откъм публиката се разнесоха викове. Завесата се разтвори в две посоки.

Изведнъж се озовах под светлината на прожекторите. Светлината сияеше като звезда в мрака. Жан-Клод и вълците му бяха окъпани в меко сияние. Трябваше да се съглася, че пуловерът ми с тиква малко не отиваше на обстановката.

Жан-Клод се изправи с едно гумено движение. Свали си шапката и се поклони ниско и почтително.

— Дами и господа, тази вечер ще станете свидетели на велика битка! — Той бавно заслиза по стълбите. Прожекторът се местеше с него. Вампирът остави шапката си свалена, за да я използва като показалка в ръката си. — Битката за душата на града!

Той спря и светлината се усили, за да включи двойката руси вампири. Двете жени бяха облечени в костюми от двайсетте — едната в синьо, другата в червено. Те показаха зъбите си и из публиката се разнесоха възклицания.

— Тази вечер ще видите вампири, върколаци, богове и дяволи! — Жан-Клод изпълваше всяка дума със смисъл. Когато каза „вампири“, нещо полазваше по врата ти. „Върколаци“ удряше от мрака и се чуха писъци. „Богове“ лъхваше по кожата, а „дяволи“ бе горещ вятър, обгарящ лицата.

В мрака се разнесоха възклицания и приглушени писъци.

— Част от това, което ще видите тази вечер ще е истинско, а част — илюзия и кое какво е ще оставя на вас да решите!

„Илюзия“ отекна в ума като видение през стъкло, което се повтаря до безкрай. Последният звук затихна с шепот, който звучеше като съвсем различна дума. „Реалност“ — прошепна гласът.

— Чудовищата от Сейнт Луис ще се бият за власт на този Хелоуин. Ако спечелим, всичко ще продължи мирно, както преди. Ако враговете ни спечелят… — втори прожектор освети върха на друг подиум. Там нямаше трон. Оливър стоеше на върха заедно с ламията в цялото й змийско великолепие. Беше облечен в торбест парашутистки костюм с големи точки по него. Лицето му беше бяло, с нарисувана на него тъжна усмивка. Едното му плътно гримирано око пускаше искряща сълза. Малка заострена шапка с яркосин помпон увенчаваше главата му.