Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

— Да, но дори няма да опиташ, защото той е чудовище.

— Той е мъртвец, Ричард, ходещ труп. Няма значение колко е красив или колко привлекателен, той си остава мъртвец. Не ходя на срещи с трупове! Едно момиче трябва да има все някакви стандарти!

— Значи без трупове — уточни Ричард.

— Без трупове.

— Ами ликантропите?

— Защо? Смяташ да ме пробуташ на приятелчето си ли?

— Просто ми е интересно къде прокарваш чертата.

— Ликантропията е заболяване. Човекът вече е преживял ужасяващо нападение. Все едно да обвиняваш жертва на изнасилване!

— Ходила ли си някога на срещи с превръщач?

— Не ми се е случвало.

— С какво друго не би се срещала?

— Твари, които не са били човеци поначало, предполагам. Наистина не съм мислила по въпроса. Откъде такъв интерес?

Той поклати глава.

— Просто ми е любопитно.

— Защо все още не съм ти ядосана?

— Може би, защото се радваш, че си жива, все едно на каква цена… — Той влезе в паркинга пред моя блок.

Колата на Лари чакаше на празен ход.

— Може и да се радвам, че съм жива, но ще те уведомя за цената, когато разбера каква е точно.

— Не вярваш на Жан-Клод ли?

— Не бих повярвала на Жан-Клод дори ако ми каже, че лунната светлина е сребриста.

Ричард се ухили.

— Съжалявам за срещата.

— Може да опитаме отново някой друг път.

— С удоволствие — съгласи се той.

Отворих вратата на колата и се надигнах разтреперана от студения вятър.

— Каквото и да се е случило, Ричард, благодаря, задето си ме наглеждал… — поколебах се, но допълних: И с каквото и да те държи Жан-Клод, прекъсни връзката. Бягай от него. Той ще те убие.

Ричард само кимна:

— Хубав съвет.

— Който обаче няма да послушаш — констатирах.

— Стига да можех, Анита, бих се възползвал. Моля те, повярвай ми!

— С какво те държи той, Ричард?

Той поклати глава:

— Нареди ми да не ти казвам.

— Наредил ти е и да не излизаш с мен.

Брюнетът сви рамене.

— По-добре тръгвай! Ще закъснееш за работа!

Усмихнах се:

— Освен това и задникът ми замръзва!

Ричард отвърна на усмивката ми.

— Страхотно добра си с думите!

— Прекарвам твърде много време около ченгетата.

Той даде на скорост.

— Приятна и безопасна нощна работа!

— Ще сторя всичко по силите си!

Той кимна. Затворих вратата. Ричард явно не искаше да говори за онова, чрез което го държеше Жан-Клод. Добре, няма правило, което да твърди, че още на първата среща трябва да си честен до дупка. Освен това беше прав — щях да закъснея за работа.

Почуках по прозореца на Лари.

— Отивам да се преоблека и веднага се връщам.

— Кой е този, който те докара?

— Едно гадже — оставих положението така. Много по-просто обяснение от самата истина беше. Освен това беше и почти вярно.

Това е единствената нощ в годината, когато Бърт позволява да се носи черно на работа. Смята, че този цвят е твърде суров за обикновените делови часове. Имах черни джинси и хелоуински пуловер с голям ухилен тиквен фенер на стомаха. Комбинирах го с черен суичър с цип и черни найки. Дори презраменният кобур с браунинга им отиваше. Взех си резервното оръжие в подпанталонния кобур. Освен това сложих и два допълнителни пълнителя в сака си. Замених ножа, който ми се наложи да оставя в пещерата. В джоба на якето ми тежеше деринджър и носех още два ножа, един в кания на гърба и един на глезена. Не ми се смейте. Картечницата оставих вкъщи.

Ако Жан-Клод откриеше, че съм го предала, щеше да ме убие. Щях ли да разбера, когато умре? Щях ли да усетя? Нещо ми подсказваше, че ще усетя.

Взех визитката, която Карл Ингър ми даде и позвъних на изписания на нея номер. Ако нещо трябва да се свърши, най-добре го свърши бързо.

— Ало?

— С Карл Ингър ли говоря?

— Да, аз съм. Кой е на телефона?

— Анита Блейк. Трябва да говоря с Оливър.

— Решихте ли да ни дадете Господаря на града?

— Да.

— Ако изчакате за момент, ще ида да доведа господин Оливър! — Той остави слушалката. Чух го как се отдалечава и на линията се възцари тишина. По-добре от Мюзак.

Приближиха се стъпки, после се разнесе глас:

— Здравейте, госпожице Блейк, много се радвам, че се обадихте!

Преглътнах болезнено.

— Господаря на града е Жан-Клод.

— Аз го отхвърлих. Не е достатъчно силен.

— Скрива силата си. Повярвайте ми, той е много повече, отколкото се вижда на пръв поглед!

— Откъде тази искреност, госпожице Блейк?

— Той ми постави третия белег. Искам да се освободя от него.