Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Тръгна към мен, а отсенките от огъня плуваха в косата му, по лицето, блестяха в очите му.

— Защо никога не ме обличаш в нещо смислено в тези сънища?

Той се поколеба.

— Не ти ли харесва нощницата?

— По дяволите, не.

Той се усмихна леко.

— Винаги си била сръчна с думите, ma petite!

— Спри да ми викаш така, мамка му!

— Както пожелаеш, Анита! — имаше нещо в начина, по който каза името ми, което изобщо не ми хареса.

— Какви си ги забъркал, Жан-Клод?

Той се изправи до леглото и разкопча първото копче на ризата си.

— Какво правиш?

Още едно копче и още едно, след това той измъкна ризата от панталоните си и я захвърли на пода. Голият му гръден кош бе съвсем малко по-розов от нощницата ми. Зърната му бяха бледи и твърди. Кичур тъмни косми растеше ниско на корема му и изчезваше в панталоните — бях очарована.

Той се покатери на леглото.

Отстъпих назад, притиснала към себе си бялата нощница като някоя героиня от лош викториански роман.

— Не се поддавам толкова лесно!

— Мога да усетя вкуса на страстта ти с езика си, Анита. Искаш да знаеш какво е усещането от кожата ми близо до голото ти тяло.

Изпълзях от леглото.

— Остави ме на мира, мамка му! Сериозно говоря.

— Това е само сън. Не можеш ли да се оставиш на страстта дори насън?

— При теб нещата никога не опират до „само сън“.

Той внезапно се изправи пред мен. Не го забелязах да се движи. Сключи ръце зад гърба ми и се озовахме на пода пред камината. Огън и сенки танцуваха по голата кожа на раменете му. Кожата му бе крехка, гладка и недокосната — толкова мека, че исках да я докосвам цяла вечност. Той се намираше върху мен, тежестта му ме притискаше, смачкваше ме на пода. Усещах линията, по която тялото му се сливаше с моето.

— Една целувка и ще те пусна да станеш!

Взрях се в полунощно-сините му очи от няколко сантиметра разстояние. Не можех да говоря. Извърнах глава встрани, така че да не се налага да гледам съвършеното му лице.

— Една целувка?

— Имаш думата ми! — прошепна Жан-Клод.

Пак се обърнах към него:

— Думата ти не струва пукната пара!

Той се наведе над мен, устните ни почти се докосваха.

— Една целувка.

Устните му бяха меки и нежни. Той ме целуна по бузата, плъзна устни по протежението й, докосна врата ми. Косата му погали лицето ми. Мислех си, че всички къдрави коси са твърди, но неговата бе нежна като коприна, като бебешка косица.

— Една целувка! — прошепна той срещу кожата на шията ми, вкусвайки с език пулса на вената ми.

— Спри!

— Искаш го…

— Спри веднага!

Той сграбчи кичур коса, извивайки врата ми назад. Устните му се разтеглиха, оголвайки зъбите. Очите му бяха задавящо-сини, без искрица бяло.

— Не!

— Ще те имам, ma petite дори ако го правя, за да спася живота ти! — Той наведе глава, удряйки като змия. Събудих се стресната и се облещих срещу непознат за мен таван.

Черно-бели завеси висяха ветрилообразно от тавана. Леглото бе от чер сатен с твърде много възглавнички, разхвърляни по него. Възглавките също бяха в черно и бяло. Носех черна нощница с тънки презрамчици. Усещах я като истинска коприна и ми ставаше идеално. Подът бе покрит с бял килим, дебел до глезен. В отсрещния ъгъл имаше черна лакирана тоалетка и скрин с чекмеджета. Седнах и се видях в огледалото. Шията ми бе гладка, без следа от ухапвания. Само сън само сън… да, ама не. Спалнята без съмнение бе обзаведена в стила на Жан-Клод.

Умирах от отравяне. Как бях попаднала тук? В подземията на „Циркът на прокълнатите“ ли се намирах или някъде другаде? Дясната китка ме болеше.

Около китката ми имаше бял въртоп превръзки. Не си спомнях да съм я наранявала в пещерата.

Втренчих се в себе си в огледалото на тоалетката. В черно неглиже кожата ми изглеждаше бяла, а дългата ми коса бе черна като нощницата. Засмях се. Подхождах на обзавеждането. Подхождах на проклетото обзавеждане!

Зад бяла завеса се отвори една врата. Мернах за миг каменни стени зад завесите. Той не носеше нищо, освен копринено долнище на мъжка пижама. Тръгна към мен бос. Голите му гърди изглеждаха точно като в съня ми, като изключим кръстообразния белег — там той липсваше. Нарушаваше съвършенството му на мраморна статуя, но за сметка на това го правеше някак по-реален.

— Адът — отсякох. — Определено: Адът.

— Какво, ma petite?

— Чудех се къде ли се намирам. Щом ти си тук, следва да сме в Ада.

Той се усмихна. Изглеждаше твърде самодоволен, като добре нахранена змия.

— Как попаднах тук?