Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Отпих от кафето и преместих ръката си далеч от неговата, но усещах приятно затопляне там, където ме бе пипнал.

— Да, но не се удавих.

— Не е в това въпросът — възрази той.

— О — казах, — напротив. — Ако се каниш да излизаш с мен, по-добре свиквай с работата ми.

Той кимна.

— Права си, права си… — промърмори го тихичко.

Просто ме хвана неподготвен. За малко да умреш днес, а ето те, седиш си тук и пием кафе, сякаш нищо не се е случило!

— За мен е така, Ричард! Ако не можеш да се справиш с това, по-добре дори не опитвай! — забелязах изражението на Едуард. — Ти пък на какво се хилиш?

— На любезния ти подход към мъжете!

— Ако няма да помагаш, махай се!

Той остави чашата си на плота.

— Оставям ви насаме, влюбени птичета!

— Едуард! — намекнах.

— Тръгвам!

Изпратих го до вратата.

— Благодаря отново, че беше там, макар че си ме следил.

Той извади проста бяла визитка с изписан на нея черен телефонен номер. Това беше всичко — без име, без лого, но и какво би било подходящо — кървав кинжал или може би димящ пистолет?

— Ако ти потрябвам, звънни на този номер.

Едуард никога не ми беше оставял телефон досега. Беше като призрак — появяваше се там, където трябва да бъде и изчезваше, когато реши. Телефонът може да бъде проследен. Той ми оказваше голямо доверие с връчването на този номер. Може би в крайна сметка не би ме убил.

— Благодаря ти, Едуард!

— И един съвет. Хората в нашия бизнес не се справят добре с ролята на нечии половинки.

— Знам го.

— С какво си изкарва той хляба?

— Гимназиален учител е.

Едуард само поклати глава.

— Късмет! — и с тези думи на раздяла излезе.

Пъхнах визитката в джоба на халата и се върнах при Ричард. Той беше гимназиален учител, но освен това се мотаеше с чудовищата. Беше виждал кървища и това не го впечатляваше особено. Можеше ли да се справи? А аз? Една среща и вече започвах да мисля за проблеми, до които можеше и никога да не се стигне. Нищо чудно да започнем да не се харесваме още след първата вечер заедно. Случвало ми се бе и преди.

Взирах се в тила на Ричард и се чудех дали къдрите му са така меки, както изглеждат. Незабавна страст, притеснително, но не е толкова рядко явление. Добре де, за мен е рядко.

Остра болка прониза крака ми. Същият, който бе ухапан от подобната на ламия твар. Моля те, не! Облегнах се на плота. Ричард ме наблюдаваше озадачен.

Бръснах халата настрани. Кракът ми започваше да се подува и да добива червеникав цвят. Как не го бях забелязала?

— Споменах ли, че днес ме ухапа и ламия?

— Шегуваш се! — възкликна Ричард.

Поклатих глава.

— Мисля, че се налага да ме заведеш в болница!

Той се надигна и видя крака ми.

— Божичко! Седни веднага!

Започвах да се потя. В апартамента не беше горещо. Ричард ми помогна да легна на дивана.

— Анита, ламиите се смятат за изчезнали от двеста години. Никъде няма да намерим противоотрова!

Погледнах го изпитателно.

— Предполагам, че няма да излезем на среща.

— Не, дявол го взел, няма да си седя тук и да те гледам как умираш. Ликантропите не могат да бъдат отровени!

— Искаш да ме метнеш набързо до Стивън и да го оставиш да ме ухапе?

— Нещо такова.

— Предпочитам да умра!

Нещо проблесна в очите му — нещо, което не разгадах; болка, може би.

— Сериозно ли говориш?

— Да — прилив на гадене се надигна през мен като вълна. — Ще повърна! — Опитах се да стана и да стигна до банята, но паднах на белия килим и повърнах кръв. Яркочервена и прясна. Имах вътрешен кръвоизлив.

Дланта на Ричард на челото ми бе хладна, той ме обгърна с ръка през кръста. Повръщах, докато не се почувствах изпразнена и изтощена. Той ме вдигна на дивана. Стоях в тесен тунел от светлина, обкръжен от мрак. Мракът поглъщаше светлината и не можех да го спра. Усещах как се зарейвам. Не болеше. Дори не бях изплашена.

Последното, което чух, бе гласът на Ричард:

— Няма да те оставя да умреш! Приятна мисъл беше.

Сънят започна.

Седях в средата на голямо легло с балдахин. Завесите бяха от тежко синьо кадифе, с цвета на нощно небе. Кадифените чаршафи бяха меки под пръстите ми. Носех дълга бяла рокля с дантели по яката и ръкавите. Никога не съм притежавала подобно нещо. В днешни времена няма такива.

Стените бяха облицовани с тапети в синьо и златно. Огромната камина гореше, разпръсквайки из стаята танцуващи сенки. Жан-Клод стоеше в ъгъла, окъпан в оранжева светлина и черни сенки. Носеше същата риза, в която го бях видяла за последно, онази с тюлената предница.