Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Нещо изплува зад мен.

Обърнах се.

Алехандро се надигна от водата под слънчевата светлина. Кожата му избухна в пламъци и той изпищя, гмуркайки се отново, по-далеч от изгарящото слънце.

— Гори, кучи сине, гори!

Ламията също изплува.

Пъхнах се в пукнатината и се заклещих. Дърпах с ръце и натисках с крака, но калта ми пречеше и не можех да мина…

— Ще те убия!

Извих гръб и вложих всички сили да се измъкна на свобода от проклетата дупка. Камъните издраха гърба ми, със сигурност кървях. Паднах на склона и се търкалях, докато едно дърво не ме спря.

Ламията стигна до пукнатината. Слънцето не я нараняваше. Тя се помъчи да мине, дърпайки камъните, но обемистият й гръден кош не влизаше. Змийското й тяло може и да беше гъвкаво, но човешката част не беше.

За всеки случай обаче, се изправих на крака и тръгнах надолу по склона. Беше достатъчно стръмен да ми се налага да се придвижвам от дърво до дърво, опитвайки се да не падна. Ръмженето от преминаващи коли се чуваше съвсем наблизо. Път — при това натоварен, ако се съдеше по звука.

Засилих се, оставяйки се на наклона на хълма да ме повлече все по-бързо и по-бързо към колите. Вече виждах и шосето между дърветата.

Препънах се на банкета на пътя, покрита с кал, лепкава, мокра до кости, трепереща на есенния въздух. Никога не се бях чувствала по-добре. Две коли ме подминаха, пренебрегвайки размаханите ми ръце. Може би беше заради пистолета в презраменния кобур.

Една зелена мазда приближи и спря. Шофьорът се наведе и отвори вратата откъм пътника.

— Скачай вътре!

Беше Едуард.

Втренчих се в сините му очи, изражението му бе загадъчно и неразгадаемо, като на котка, и точна толкова самодоволно. Не ми пукаше. Наместих се на седалката и заключих вратата.

— Накъде? — попита той.

— У дома.

— Не ти ли трябва доктор?

Поклатих глава.

— Пак си ме следил!

Той се усмихна.

— Загубих те в гората.

— Градско момче — заявих, Едуард се ухили още по-широко.

— Да не се подиграваме един на друг. Изглеждаш така, сякаш си се провалила на изпита за гърл скаут!

Понечих да му отговоря, но млъкнах. Той беше прав, а аз — твърде уморена да споря с него.

Седях на ръба на ваната си по нищо, освен голяма плажна хавлия. Бях се изкъпала, поляла с шампоан и бях измила калта и кръвта в канала. Като изключим онази кръв, която още сълзеше от дълбокия разрез на гърба ми. Едуард придържаше прилепена към него по-малка хавлия, с която прилагаше натиск.

— Когато кървенето спре, ще те превържа — каза той.

— Благодаря.

— Май постоянно ти помагам да се закърпваш!

Погледнах през рамо към него и простенах.

— Върнах ти услугата.

Той се усмихна.

— Така си е!

Разрезите на ръцете ми вече бяха превързани. Изглеждах като по-тъмна версия на ръцете на мумията.

Убиецът пипна леко следите от ухапване на прасеца ми.

— Това ме притеснява…

— Мен също.

— Няма обезцветяване… — Едуард ме погледна. Няма и болка?

— Никаква. Не беше пълна ламия, може би не е толкова отровен. Освен това да смяташ, че някъде в Сейнт Луис можем да намерим ламийска противоотрова? Те се смятат за изчезнали от двеста години.

Едуард опипа раната.

— Не усещам и подуване.

— Мина повече от час, Едуард! Ако отровата щеше да действа, досега да се е случило.

— Аха… — той се втренчи в ухапването. — Просто му хвърляй по едно око!

— Не знаех, че ти пука! — казах.

Лицето му бе безизразно и празно.

— Светът без теб в него ще е далеч по-малко интересен! — каза го с равен, лишен от емоции глас. Все едно изобщо не присъстваше. Но все пак бе комплимент. От устата на Едуард можеше да се смята дори за голям комплимент.

— Леле майко, Едуард, сдържай си вълнението!

Той се поусмихна, но очите му си бяха сини и отсъстващи като зимно небе. Бяхме нещо като приятели — дори добри приятели, но никога не съм го разбирала. Твърде голяма част от Едуард не може да бъде нито усетена, нито видяна.

Навремето вярвах, че ако се стигне дотам, той ще ме убие, ако е необходимо. Сега не бях съвсем сигурна. Как можеш да си приятел с някого, за когото подозираш, че може да те убие? Поредната загадка на живота.

— Кървенето спря — каза убиецът. Намаза раната с антисептик и започна да навива отгоре бинт. Звънецът иззвъня.

— Колко е часът? — попитах.

— Три.

— Мамка му.

— Какво има?

— Едно гадже идва.

— Ти? Имаш гадже?

Намръщих му се.

— Не е толкова голяма работа!

Едуард се хилеше като пословичната котка. Изправи се.