Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Чаках в мрака с ножа си, готова да разпоря нечие гърло. Не е приятно, когато го разглеждате в тази светлина. Но е необходимо, нали?

Мъжът бе стигнал почти до мен. Тънкият лъч на фенерчето изглеждаше много ярък след мрака. Ако осветеше скривалището ми, преди да стигне до него, отивах на кино. Или, ако минеше близо до лявата стена на тунела, а не под мен… Стига. Светлината вече бе почти вертикално отдолу. Чух шляпането на стъпки през водата, приближаваше. Преследвачът ми се притискаше към дясната стена на тунела, точно както исках.

Светлата му коса изгря пред очите ми почти на едно ниво с коленете ми. Преместих се напред и той се обърна. Отвори изненадано уста, след това острието се заби в шията му. Зад резците му се показаха заострени зъби. Ножът застърга по гръбнака. Сграбчих с дясната си ръка кичур руса коса, извих врата на жертвата си назад и разрязах гърлото му с острието. Кръвта плисна напред в изненадан душ. Ножът и лявата ми ръка станаха хлъзгави веднага.

Русокоско се стовари на пода на тунела с шумно тупване. Измъкнах се от скривалището си и скочих до трупа му. Фенерчето бе паднало във водата, но все още светеше. А почти до ръката на жертвата си видях и браунинга. Беше мокър, но това нямаше значение. С повечето съвременни оръжия може да се стреля и под вода и си работят съвсем добре. Това е едно от нещата, които правят тероризма толкова лесен.

Кръвта оцветяваше потока. Осветих с фенерчето тунела назад. Ламията се очерта на фона на тънкия лъч. Дългата й коса бе спусната над бледия торс. Гърдите й бяха високи и изпъкнали, с големи, почти червени зърна. От кръста надолу бе бяла като слонова кост, нашарена със зигзагообразни златни елементи. Дългите коремни люспи бяха бели, изпръскани с черно. Тя се надигна на дългата си, твърда опашка и стрелна срещу мен раздвоения си език.

Алехандро стоеше зад нея, покрит с кръв, но ходещ и жив. Искаше ми се да изкрещя:

„Защо не умря, бе!“ — но това нямаше да ми помогне, всъщност вероятно нищо не можеше да ми помогне.

Задържах фенерчето върху бялата гръд на ламията и вдигнах пистолета.

— Аз съм безсмъртна. Малките ти куршумчета няма да ме наранят.

— Приближи се малко да проверим теорията ти — предложих.

Тя се плъзна към мен, размахвайки ръце сякаш в синхрон с краката си. Цялото й тяло се движеше от мускулестите тласъци на опашката. Изглеждаше странно естествено.

Алехандро остана облегнат на стената. Беше наранен. Юпии!

Оставих ламията да стигне на три-четири метра от мен — достатъчно близо да я улуча, достатъчно далеч да побегна като заек, ако не постигна резултат.

Първият куршум я улучи точно над лявата гърда. Тя се олюля. Улучих я, но отворът се затвори като вода под гладката и недокосната плът. Тя се усмихна.

Вдигнах пистолета малко по-високо и стрелях точно над хребета на прелестния й нос. Тя отново се олюля, но отворът дори не прокърви. Просто се затвори. Нормалните куршуми имат горе-долу същия ефект върху вампирите.

Пъхнах пистолета в презраменния си кобур, обърнах се и хукнах. Широка пукнатина водеше встрани от основния тунел. Налагаше се да си сваля якето, за да се пропъхна в нея. Последното, което исках беше да заседна с ламията, която би могла да си проправи път към мен. Придържах се към главния тунел.

Той беше гладък и прав поне доколкото можех да видя. Под различни ъгли стърчаха площадки, от някои не стичаше вода, но пълзенето по корем с преследваща ме змия не съответстваше на идеята ми за приятно прекарано време.

Можех да тичам по-бързо, отколкото се движеше ламията. Змиите — дори гигантските змии — просто не са толкова чевръсти. Поне докато не стигнех до задънен край, щях да съм добре. Боже, щеше ми се да вярвам в това!

Потокът вече бе дълбок до глезен. Водата беше толкова студена, че не си усещах краката. Тичането помагаше. Съсредоточи се върху тялото си, движи се, тичай, гледай да не паднеш, опитай се да не мислиш какво има зад гърба ти… Истинският въпрос беше има ли друг път за навън? След като не можех да убия преследвачите си и не можех да мина покрай тях, а имаше само един път за навън, щях да загубя играта.

Продължавах да тичам. Три пъти седмично изминавам по осем километра, плюс малко отгоре. Можех да продължа да тичам. Освен това, какъв друг избор имах?

Водата изпълваше коридора и ставаше все по-дълбока. Вече газех до колене. Това ме забавяше. Дали змията се движеше по-бързо от мен във вода? Не знаех. Просто не знаех.

Въздушен порив лъхна в гърба ми. Обърнах се, но там нямаше нищо. Въздухът бе топъл и ухаеше смътно на цветя. Това ламията ли беше? Дали тя имаше и други начини да ме хване освен с простото преследване? Не, ламиите могат да превъплъщават илюзии само пред мъже. Това е ключът на силата им. Не бях от мъжки пол, значи бях в безопасност.