Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Вятърът докосна лицето ми — нежен, топъл и натежал от пищен аромат на зеленина, като на току-що изкопани корени. Какво ставаше?

— Анита?

Завъртях се, но не видях никого. Кръгът от светлина показваше само тунела и водата. Не чувах друг звук, освен плискането. И все пак… топлият вятър отново погали бузата ми, а ароматът на цветя се усилваше.

Внезапно осъзнах какво става. Спомних си как стоя на стълбите под вятър, който нямаше как да е там, и сиянието на син огън, като реещи се във въздуха очи. Вторият белег.

Тогава беше различно, без ароматни явления, но знаех, че е именно това. Алехандро нямаше нужда да ме докосва, за да ми нанесе белега, не повече отколкото му се бе наложило на Жан-Клод.

Подхлъзнах се на лигавите камъни и се накиснах до шия във водата. Изпълзях на крака, нивото ми стигаше до бедрата. Джинсите ми бяха мокри и тежки. Заджапах напред, опитвах се да избягам, но водата бе твърде дълбока, за да се тича през нея. По-бързо щях да плувам.

Гмурнах се, стиснала фенерчето в юмрук. Коженото яке ме дърпаше надолу и ме забавяше. Изправих се, съблякох го и го пуснах по течението. Загубата на дрехата ми бе неприятна, но ако оцелеех, щях да си купя друго такова.

Радвах се, че нося блуза с дълъг ръкав, а не пуловер. Беше твърде дяволски студено, за да се събличам до голо. Наистина плувах по-бързо. Топлият вятър отново погали бузата ми, горещ след ледената вода.

Не знам какво ме накара да погледна зад гърба си, просто някакво усещане. Две точици мрак се носеха към мен през въздуха. Ако мракът може да изгаря, точно това представляваха те: черен пламък, който идваше към мен с топлия, ароматен бриз.

Отпред надвисваше скала. Потокът минаваше под нея. Опрях се на стената и опипах с ръка — имаше може би два сантиметра въздушен джоб между водата и тавана на тунела. Стори ми се хубав начин да се удавя.

Заджапах през потока и осветих с фенерчето насам-натам из тунела. Ето я — тясна площадка, на която да се покатеря и, благословен да е, друг тунел. При това сух.

Издърпах се на площадката, но вятърът ме погали с топла ръка. Беше толкова приятно и уютно, и толкова измамно…

Обърнах се, а черните пламъчета увиснаха над мен като демонични светулки.

— Анита, приеми го!

— Върви по дяволите! — притиснах гръб в стената, обкръжена от топъл тропически вятър. — Моля те, не го прави… — прошепнах едва чуто.

Огънчетата се спускаха бавно. Замахнах към тях. Те преминаха през дланта ми като призраци. Ароматът на цветя бе почти задавящо сладък. Огънчетата преминаха през очите ми и за миг виждах света през призмата на цветен огън и чернота, която сама по себе си представляваше светлина.

После — нищо. Зрението ми си беше моето собствено. Топлият ветрец постепенно утихна. Ароматът на цветя бе прилепнал към мен като някакъв скъп парфюм.

Чу се звук от придвижването на нещо голямо в мрака. Полека вдигнах фенерчето към тъмнокожо лице на кошмар.

Правата, черна коса бе късо подстригана и гладко прилепнала около слабото лице. Златните очи със зеници като вертикални черти се взираха немигащи и неподвижни в мен. Жилавият му торс влачеше все по-близо до мен безполезната долна половина на тялото.

От кръста надолу представляваше полупрозрачна кожа. Все още се виждаха краката и гениталиите му, но те всички бяха слети във формата на приблизително змиеподобно тяло. Откъде ли идват малките ламийки, когато няма мъжки ламии? Гледах в онова, което навремето бе представлявало човешко същество и изпищях.

Той отвори уста и на бял свят се показаха зъбите му. Изсъска и по брадичката му потече слюнка. В очите му не бе останало нищо човешко. Ламията бе по-човешка от него самия, но може би, ако и аз се променях в змия, също щях да полудея. Може би лудостта бе благословия.

Извадих браунинга и стрелях от упор в устата на чернокожия. Той се дръпна назад с писък, но не плисна кръв, нито пък умря…

В отговор от далечината се разнесе вик:

— Раджу! — Ламията викаше половинката си или може би го предупреждаваше.

— Анита, не го наранявай! — намеси се и Алехандро. На него поне му се налагаше да вика. Вече не можеше да шепне в ума ми.

— Кажи му да не наранява мен! — извиках в отговор.

Браунингът бе на сигурно място в кобура си, но и бездруго вече нямах куршуми. Чаках търпеливо с фенерче в едната ръка и нож в другата. Ако стигнеха навреме дотук, за да го отзоват, добре. Нямах особена вяра в сребърните остриета, щом сребърните куршуми не го бяха наранили, но нямаше и да се предам без бой.