Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

— Е, ремонтирана си. Ще го поканя да влезе.

— Едуард, бъди мил с него!

— Аз — мил?

— Добре де, просто не го застрелвай!

— Мисля, че с това ще се справя. — Едуард излезе от банята, за да отвори на Ричард.

Какво ли щеше да си помисли Ричард, ако на вратата го посрещнеше друг мъж? Едуард определено нямаше да помогне в случая. Нищо чудно да му предложи да седне, без да обясни кой е. Не бях сигурна дори дали аз самата мога да обясня.

— Това е приятелят ми, убиецът…

Не. Колега убиец на вампири, може би?

Вратата на спалнята беше затворена, така че можех да се облека в уединение. Опитах се да си сложа сутиен и открих, че гърбът ме боли ужасно. Без сутиен. Това ограничаваше избора ми на дрехи, освен, ако не исках да покажа на Ричард повече радост за очите, отколкото планирах. Исках, също и да хвърлям по едно око на раната от ухапването. Така че и панталоните отпадаха.

През повечето време спя в широки тениски, и навличането на чифт джинси отговаря на идеята ми за обличане. Но имах и истински пеньоар. Беше удобен, чисто черен, копринен на допир и абсолютно непрозрачен.

В комплект с него вървеше черна копринена нощничка, но реших, че тя би изглеждала твърде дружески за намеренията ми, а освен това не беше удобна. Ефирното бельо е рядко явление.

Извадих халата от дъното на гардероба си и го навлякох. Беше гладък и се плъзгаше приятно по кожата ми. Прихлупих краищата отпред, така че поръбеният край да се намира високо на гърдите ми и завързах черния колан. Не исках да показвам прелести.

Послушах за миг на вратата и не чух нищо. Нито разговор, нито движение, нищо. Отворих и излязох.

Ричард седеше на дивана, преметнал през облегалката цял наръч костюми. Едуард правеше кафе в кухнята, с вид на собственик на заведението.

Ричард се обърна при влизането ми. Ококори се съвсем леко. Косата ми все още бе мокра след душа, а плюс това и копринен халат — какво ли си бе помислил?

— Хубаво пеньоарче! — обади се Едуард.

— Подарък ми е от едно твърде оптимистично гадже!

— Харесва ми — заяви Ричард.

— Без хитроумни забележки, иначе изчезвай!

Той стрелна с поглед Едуард.

— Да не прекъснах нещо?

— Той ми е колега, нищо повече… — Намръщих се на убиеца, предизвиквайки го да каже нещо.

Той се усмихна и наля кафе за трима ни.

— Да седнем на масата — предложих. — Не пия кафе на белия диван!

Едуард постави чашите на малката масичка. Облегна се на шкафчетата и остави двата стола на нас.

Ричард остави палтото си на дивана и седна срещу мен. Носеше синкавозелен пуловер с по-тъмни сини елементи, вплетени отпред. Цветът подчертаваше плътнокафявите му очи. Скулите му изглеждаха по-високи. Малка лепенка украсяваше дясната му буза. Косата му хвърляше нежни кестеняви отблясъци. Подходящият цвят наистина прави чудеса с човека!

Не ми убягна фактът, че изглеждах разкошно в черно. Съдейки по изражението на Ричард, той също го бе забелязал, но непрестанно стрелкаше с поглед другия ми гост.

— Ние с Едуард бяхме на лов за вампирите, които извършват убийствата.

Тъй нареченото ми „гадже“ се ококори.

— Откри ли нещо?

Погледнах към Едуард.

Той сви рамене. Предоставяше ми целия разказ.

Ричард се мотаеше с Жан-Клод. Дали бе от стадото му? Не мисля, но пък… Предпазливостта винаги е за предпочитане. Ако грешах, щях да се извинявам по-късно. Ако бях права, щях да остана разочарована от Ричард, но да съм доволна, че не съм се издала.

— Да речем просто, че днес загубихме.

— Жива си — подчерта Едуард. Прав беше.

— Да не би едва да не си загинала днес? — каза ядосано Ричард.

Какво можех да отговоря?

— Тежък ден беше.

Той погледна към Едуард и пак се обърна към мен.

— Колко зле беше?

Размахах превързаната си ръка срещу него.

— Драскотини и порязвания, нищо повече.

Наемният убиец скри усмивката си зад ръба на чашата с кафе.

— Кажи ми истината, Анита! — настоя Ричард.

— Не ти дължа обяснения! — отвърнах малко недоволно.

Брюнетът се взираше в дланите си, после вдигна поглед към мен. В очите му забелязах искрица, от която ми се сви гърлото.

— Права си. Не ми дължиш нищо.

Усетих се как обяснението се изплъзва между устните ми.

— Може да се каже, че ходих из пещера без теб.

— Какво имаш предвид?

— В крайна сметка ми се наложи да мина през пълен с вода тунел, за да избягам от лошите типове.

— Колко пълен с вода?

— Чак до горе.

— Можеше да се удавиш! — Той ме докосна по ръката с връхчетата на пръстите си.