Лоръл Хамилтън - Кафенето на лунатиците

— Не се съмнявам в Анита.

Но в гласа му се промъкна защитна нотка, която никак не ми хареса.

— Не съм твоя собственост, Жан-Клод — каза Ричард. — Аз съм втори след водача на глутницата. Идвам и си отивам, когато си поискам. Алфата оттегли заповедите да ти се подчинявам, след като почти ме убиха заради теб.

— Водачът на глутницата ти беше много ядосан, задето оцеля — коментира сладко Жан-Клод.

— Защо водачът на глутницата ще иска Ричард мъртъв? — попитах аз.

Жан-Клод погледна покрай мен към Ричард.

— Не си й казал, че си насред битка за унаследяване?

— Няма да се бия с Маркус.

— Тогава ще умреш. — От устата на Жан-Клод звучеше съвсем просто.

Пейджърът ми отново иззвъня. Същият номер.

— Идвам, Долф — измърморих.

Погледнах към Ричард. Очите му блестяха гневно. Ръцете му бяха свити в юмруци. Бях достатъчно близо, за да почувствам напрежението, което се излъчваше на вълни от него.

— Какво става, Ричард?

Той рязко поклати глава.

— Моя работа, не твоя.

— Ако някой те заплашва, значи е моя.

Той ме изгледа.

— Не, ти не си една от нас. Няма да те замесвам.

— Мога да се грижа за себе си, Ричард.

Той просто поклати глава.

— Маркус иска да те замеси, ma petite. Ричард отказва. Това е… предмет на спор помежду им. Един от многото.

— Откъде знаеш толкова? — попитах аз.

— Ние, водачите на свръхестествената общност, трябва да се занимаваме един с друг. Заради сигурността на всички.

Ричард само стоеше и го гледаше. За пръв път ми хрумна, че май гледаше Жан-Клод в очите без някакви неприятни последици.

— Ричард, можеш ли да го гледаш в очите?

Очите му се отклониха към мен, след това се върнаха на Жан-Клод.

— Да. Аз също съм чудовище. Мога да го гледам в очите.

Поклатих глава.

— Ървинг не може да го гледа в очите. Не е само до това да си върколак.

— Както аз съм вампир господар, така нашият красив приятел тук е върколак господар. Макар че не ги наричат така. Алфа мъжкари, нали? Водачи на глутници.

— Предпочитам водач на глутница.

— Обзалагам се, че е така — казах.

Ричард изглеждаше наранен, лицето му потъмня като на малко дете.

— Ядосана си ми. Защо?

— Имаш сериозни проблеми с водача на глутницата си и не ми казваш нищо. Жан-Клод непрекъснато намеква, че водачът ти те иска мъртъв. Вярно ли е?

— Маркус няма да ме убие — отвърна Ричард.

Жан-Клод се изсмя. Звукът имаше горчив привкус, сякаш въобще не бе смях.

— Ти си глупак, Ричард.

Пейджърът ми отново иззвъня. Проверих номера и го изключих. Не беше в стила на Долф да ми се обажда толкова пъти един след друг. Ставаше нещо лошо. Трябваше да вървя, но…

— В момента нямам време да чуя цялата история. — Забих пръст в гърдите на Ричард. Обърнах се с гръб към Жан-Клод. Вече беше нанесъл вредата, която възнамеряваше. — Ще ми разкажеш абсолютно всичко за това какво става.

— Не смя…

— Спести си думите. Или ще споделиш този проблем, или повече няма да излизаме.

Изглеждаше шокиран.

— Защо?

— Или ме държиш на тъмно, защото искаш да ме предпазиш, което няма да ми хареса, или имаш някаква друга причина. Дано да е дяволски добра причина, а не някаква глупост, свързана с мъжкото его.

Жан-Клод отново се изсмя. Този път звукът ме обгърна като мек плат, топъл и успокояващ, плътен и мек до голата ми кожа. Разтърсих глава. Смехът на Жан-Клод беше посегателство срещу уединението.

Обърнах се към него и вероятно в погледа ми е имало нещо, защото смехът секна сякаш въобще не бе започвал.

— Що се отнася до теб, можеш да се разкараш. Достатъчно се забавлява тази вечер.

— Каквото и да значи това, ma petite. Красивото му лице бе чисто и безизразно като маска.

Поклатих глава и пристъпих напред. Махах се, имах работа за вършене. Ричард ме хвана за рамото.

— Пусни ме, Ричард, в момента съм ти бясна.

Не го погледнах. Не исках да виждам лицето му. Страхувах се, че ако изглежда наранен, ще му простя всичко.

— Чу я, Ричард. Не желае да я докосваш. — Жан-Клод се беше приплъзнал стъпка по-близо.

— Не се меси, Жан-Клод.

Ръката на Ричард ме стисна нежно.

— Тя не те желае, Жан-Клод. — В гласа му имаше повече гняв, отколкото би трябвало. По-скоро сякаш се опитваше да убеди себе си, а не него.

Пристъпих напред, отърсвайки се от ръката му. Искаше ми се да се протегна и да я хвана, но не го направих. Беше скрил от мен важни неща. Опасни неща. Това не беше разрешено. И което е по-лошо, в някакво тъмно ъгълче на душата си смяташе, че бих могла да се поддам на Жан-Клод. Каква бъркотия.