Лоръл Хамилтън: Кафенето на лунатиците

Тълпата започна да се отправя към стълбите, разделяйки се на две части за всеки от коридорите към театъра. Ние се смесихме с хората, хванати за ръце, за да не бъдем разделени. Да бе!

След като се измъкна от фоайето, тълпата се стече по различните пътеки между редовете като вода, търсеща най-бързия път надолу по течението. Въпреки това, и най-краткият маршрут беше доста бавен. Измъкнах билетите от джоба на сакото си. Нямах дамска чанта. Из джобовете на палтото ми бяха натъпкани малка четка за коса, червило, очна линия, сенки, документи за самоличност и ключовете за колата. Пейджърът ми беше закачен отпред на полата, дискретно извит на една страна. Когато не бях накипрена, носех куриерска чанта.

Разпоредителката, възрастна жена с очила, освети билетите ни с малко фенерче. Заведе ни до местата ни, настани ни и се върна обратно, за да помогне на следващата група безпомощни хорица. Местата бяха добри, близо до средата, сравнително близо до сцената. Достатъчно близо.

Ричард се премести от лявата ми страна, без да го моля. Схваща бързо. Това е една от причините, поради които все още излизаме. Това и фактът, че адски желая тялото му.

Разстлах палтото си върху седалката, така че да не е неудобно. Ръката му се промъкна през стола ми и докосна с пръсти рамото ми. Преборих се с желанието да положа глава на неговото рамо. Беше твърде сладникаво, но след това си казах „какво пък, по дяволите“. Сгуших се в извивката на врата му, вдишвайки аромата на кожата. Афтършейвът му беше чист и сладък, но под него бе миризмата на кожата, на плътта му. Заради нея този афтършейв никога нямаше да ухае по същия начин върху някой друг. В интерес на истината, обичах аромата на врата на Ричард и без капчица афтършейв.

Изправих се, отдръпвайки се съвсем леко от него. Той ме изгледа въпросително.

— Нещо не е наред ли?

— Хубав афтършейв — отвърнах аз.

Нямаше защо да признавам, че бях почувствала почти непреодолима нужда да го гризна по врата. Беше твърде унизително.

Светлините потъмняха и музиката започна. Всъщност никога не бях гледала „Момчета и кукли“, освен на кино. Версията с Марлон Брандо и Джийн Симънс. Идеята на Ричард за среща включваше ходене по пещери, туризъм — все неща, които изискваха най-старите ти дрехи и чифт удобни обувки. Харесваше ми на открито, но исках да пробваме по-официална среща. Исках да го видя в костюм и да му позволя да ме види в нещо по-ефирно от дънки. В края на краищата, бях момиче, независимо дали ми харесваше да го признавам, или не.

Но след като предложих срещата, не исках да е обичайната комбинация от вечеря и филм. Така че се обадих в „Лисицата“, за да видя какво се играе и попитах Ричард дали харесва мюзикъли. Харесваше. Още една точка в негова полза. Тъй като идеята беше моя, аз купих билетите. Ричард не го оспори, дори не настоя да плати половината. В крайна сметка, аз не бях предложила да платя за последната ни вечеря. Не ми беше хрумнало. Обзалагам се, че на Ричард му бе хрумнало да плати билетите, но бе изоставил идеята. Добър мъж.

Завесата се вдигна и началната сцена се разкри пред нас с ярки цветове — стилизирана, идеална и жизнерадостна точно от каквото имах нужда. „Фугата за самохвалковци“ изпълни бляскавия подиум и се вля в щастливия мрак. Хубава музика, хумор, предстоящата поява на танцьорите, тялото на Ричард до моето, пистолет под рамото ми. Какво повече може да иска едно момиче?

Част от хората се изнизаха преди края на мюзикъла, за да избегнат тълпата. Аз винаги оставах до самия край. Струваше ми се нечестно човек да се промъква навън, преди да е успял да аплодира. Освен това мразех да изпускам края на каквото и да било. Вярвах, че точно това късче, което не видя, ще е най-добрата част.

Ентусиазирано се включихме в овациите на крака. Никога не съм живяла в друг град, който да дава толкова много овации на крака. Трябва да призная, че понякога, както тази вечер например, шоуто беше прекрасно, но съм виждала хора да се изправят за продукции, които не го заслужават. Не ставам, освен ако наистина не го мисля.

Ричард седна обратно, след като запалиха светлините.

— Бих предпочел да изчакам, докато тълпата се поразреди. Ако нямаш нищо против.

Погледът в очите му казваше, че смята, че няма да имам.

Наистина нямах. Карахме отделни коли. Щом напуснехме „Лисицата“, вечерта приключваше. Очевидно никой от нас не искаше да си тръгва. За себе си знаех със сигурност.

Облегнах се на седалките пред нас и погледнах надолу към него. Той ми се усмихна с очи, блестящи от желание, ако не от любов. Аз също се усмихвах. Изглежда, не можех да се удържа.