Лоръл Хамилтън - Кафенето на лунатиците

— Знаеш ли, това е доста сексистки мюзикъл — каза той.

Замислих се за момент, след това кимнах.

— Аха.

— Но ти харесва?

Кимнах отново.

Очите му се присвиха леко.

— Мислех си, че може да се почувстваш обидена.

— Имам по-важни неща, за които да се притеснявам, отколкото това дали „Момчета и кукли“ представя балансиран поглед върху света.

Той се разсмя — кратък, щастлив звук.

— Чудесно, за момент си помислих, че ще трябва да разкарам колекцията си от записи на Роджърс и Хамърстийн 3 3 Става дума за Ричард Роджърс и Оскар Хамърстийн II, известен дует композитори, създали поредица от изключително популярни бродуейски мюзикъли през 40-те и 50-те години. — Бел. прев. .

Внимателно се вгледах в лицето му, опитвайки се да реша дали ме поднася. Не изглеждаше да е така.

— Наистина ли колекционираш саундтракове на Роджърс и Хамърстийн?

Той кимна, а очите му блестяха шеговито.

— Само Роджърс и Хамърстийн или всякакви мюзикъли?

— Нямам ги всички, но да, всякакви мюзикъли.

Поклатих глава.

— Какво не е наред?

— Ти си романтик.

— От устата ти звучи, сякаш е нещо лошо.

— Тази тъпотия с „и заживяха щастливо“ е окей, докато е на сцената, но няма много общо с реалния живот.

Беше негов ред да проучи лицето ми. Очевидно това, което видя, не му хареса, защото се намръщи.

— Тази среща беше твоя идея. Ако не ти харесва идеята за цялото това щастие, защо ме доведе тук?

Свих рамене.

— След като те поканих на официална среща, не знаех къде да те заведа. Не исках да е обичайното. Освен това харесвам мюзикъли. Просто не смятам, че отразяват реалността.

— Не си толкова корава, на колкото се правиш.

— Напротив — отвърнах. — Съм.

— Не вярвам. Мисля, че харесваш тази тъпотия с „и заживяха щастливо“ точно толкова, колкото и аз. Но вече те е страх да вярваш в нея.

— Не ме е страх, просто съм внимателна.

— Разочаровала си се твърде много пъти?

Направи го да звучи като въпрос.

— Може би.

Кръстосах ръце на корема си. Някой психолог би казал, че съм се затворила и съм станала некомуникативна. Майната им.

— За какво си мислиш?

Свих рамене.

— Моля те, кажи ми.

Взрях се в прямите му кафяви очи и ми се дощя да си ида вкъщи сама. Вместо това отговорих:

— „И заживяха щастливо“ е просто лъжа, Ричард, и е такава, откакто навърших осем години.

— От смъртта на майка ти — каза той.

Само го погледнах. Бях на двадесет и четири години и болката от тази първа загуба все още беше прясна. Можеш да се справиш с нея, да я изтърпиш, но никога — да й избягаш. Никога не съм вярвала истински във великото добро място. Никога не съм вярвала, че лошите неща няма да връхлетят и да отнесат всичко. По-скоро бих се борила с дузина вампири, отколкото с един безсмислен инцидент.

Той отлепи ръката ми от мястото, където се бе вкопчила в рамото ми.

— Няма да умра пред теб, Анита. Обещавам ти.

Някой се разсмя — нисък кикот, който докосна кожата ми като връхчета на пръсти. Само една личност притежаваше този почти осезаем смях — Жан-Клод. Обърнах се и той беше там, застанал в средата на пътеката. Не го бях чула да се приближава. Не бях почувствала никакво движение. Той просто се беше появил сякаш с магия.

— Не давай обещания, които не можеш да спазиш, Ричард.

Отдръпнах се от седалките и пристъпих напред, за да осигуря на Ричард място да се изправи. Чувствах го до гърба си, успокояващо присъствие, само ако не се тревожех повече за неговата безопасност, отколкото за моята.

Жан-Клод беше облечен в бляскав черен фрак. Бяла жилетка с миниатюрни черни точици обграждаше искрящата белота на ризата му. Яката беше висока и стегната с шалче от мек черен плат, завързано около нея и втъкнато в жилетката, сякаш вратовръзките никога не са били изобретявани. Иглата за вратовръзка, забодена на жилетката му, беше изработена от сребро и черен оникс. Обувките му имаха гети като онези, носени от Фред Астер, макар да подозирах, че цялото облекло е от доста по-стара епоха.

Косата му бе с модна дължина, а почти черните къдрици стигаха до бялата яка. Знаех какъв цвят са очите му, но в момента не ги гледах. Бяха тъмносини, с цвета на наистина качествен сапфир. Никога не гледайте вампир в очите. Това е правило.

С вампира-господар на града, който стоеше там и чакаше, осъзнах колко празен е театърът. Наистина бяхме изчакали тълпата. Бяхме сами в отекващата тишина. Далечното мърморене на оттеглящата се тълпа беше като бял шум. За нас не значеше нищо. Втренчих се в прекрасните перлени копчета на жилетката на Жан-Клод. Трудно е да си корав, когато не можеш да срещнеш погледа на някого. Но щях да се справя.