Лоръл Хамилтън - Кафенето на лунатиците

— Да ви го начукам и на двамата.

— Тоест, досега не си имал това удоволствие? обади се Жан-Клод.

— Не е моя работа да отговарям на този въпрос — отвърна му Ричард.

— Щях да знам, ако беше.

— Лъжец — казах аз.

— He, ma petite. Щях да усетя аромата му върху кожата ти.

Искаше ми се да му фрасна един. Желанието да размажа това красиво лице беше буквално неудържимо. Раменете ми се стегнаха, а ръцете ме заболяха. Но бях по-умна. Човек не се пише доброволец за юмручен бой с вампир. Това значително снижава продължителността на живота.

Пристъпих съвсем близо до Жан-Клод, така че телата ни почти се докосваха. Втренчих се в носа му, което развали част от ефекта, но очите му бяха кладенци, в които човек може да се удави, а аз нямах подобно желание.

— Мразя те. — Гласът ми беше равен от усилието да не изкрещя.

В този момент наистина го мислех. И знаех, че Жан-Клод ще го усети. Исках да го разбере.

— Ма petite…

— Не, вече говори достатъчно. Сега е мой ред. Ако нараниш Ричард Зееман, ще те убия.

— Нима значи толкова много за теб? — В гласа му имаше изненада. Голяма.

— Не, ти означаваш толкова малко.

Отдръпнах се и минах покрай него. Обърнах му гърба си и се отдалечих. Нека забие зъбите си в тази истина. Тази вечер имах предвид всяка дума.

Номерът, изписан на пейджъра ми, беше на телефона в колата на детектив сержант Рудолф Стор. Коледен подарък от жена му за миналите празници. Ще й изпратя благодарствена бележка. По полицейските радиостанции всичко звучи като чужд език. Долф вдигна на петото иззвъняване. Знаех си, че в крайна сметка ще го направи.

— Анита.

— Ами ако беше жена ти?

— Щеше да е наясно, че съм на работа.

Не коментирах. Не всяка жена би приела съпругът й да отговаря на телефона, изричайки името на друга. Може би Люсил беше различна.

— Какво става, Долф? Предполагаше се, че това е свободната ми вечер.

— Съжалявам, убиецът не го е знаел. Ако си твърде заета, ще се мъчим и без теб.

— Що за таралеж ти е влязъл в гащите?

Бях възнаградена с тих звук, който може и да беше смях.

— Не е твоят. Намираме се близо до „Шестте флага“ на Четиридесет и четвърта.

— Къде на Четиридесет и четвърта по-точно?

— Близо до природния център „Одюбон“. Колко бързо можеш да дойдеш?

— Имаме проблем, нямам представа къде, по дяволите, се намирате. Как да стигна до природния център?

— Намира се през пътя срещу манастира „Св. Амброуз“.

— Нямам идея къде е това — отвърнах му аз.

Той въздъхна.

— Проклятие, намираме се на средата на нищото. Това са единствените ми ориентири.

— Просто ми дай указания как да стигна дотам. Аз ще се оправя.

Даде ми. Бяха твърде много, а аз нямах лист и химикалка, за да записвам.

— Задръж. Трябва да взема нещо за писане. Оставих телефона и свих една салфетка от мястото за освежаване. Измолих писалка от една възрастна двойка. Мъжът носеше кашмирено палто. Жената — истински диаманти. Писалката беше инкрустирана и може би беше от истинско злато. Не ме накара да му обещая, че ще я върна. Или бе доверчив, или просто стоеше над тези неща. Трябваше да започна да си нося собствени средства за писане. Това ставаше унизително.

— Върнах се, Долф, продължавай.

Не ме попита какво ми отне толкова време. Долф не си пада по страничните въпроси. Отново ми продиктува указанията. Прочетох му ги, за да се уверя, че съм записала правилно. Така беше.

— Долф, иде реч за поне 45 минути пътуване. Обикновено съм последният експерт, на когото се обаждат. След като жертвата е снимана, записана на видеокасета, огледана, изръчкана и т.н. Когато аз пристигна, всички могат да си ходят или поне да напуснат мястото на убийството. На хората нямаше да им хареса да мръзнат два часа.

— Обадих ти се веднага щом стана ясно, че извършителят не е човек. Ще ни отнеме най-малко четиридесет и пет минути да приключим и да се приготвим за теб.

Трябваше да се досетя, че Долф ще планира нещата в перспектива.

— Добре, ще дойда веднага щом мога.

Той затвори, аз също. Долф никога не казва „довиждане“.

Върнах писалката на мъжа. Той я прие любезно, сякаш нито за миг не се бе съмнявал, че ще си я получи обратно. Човек от сой.

Минах през вратите. Нито Жан-Клод, нито Ричард бяха стигнали до фоайето. Бяха на публично място, така че не смятах, че ще се стигне до бой. Размяна на ядосани думи — да, но без насилие. Можех да оставя вампирът и върколакът да се погрижат за себе си. Освен това, ако на Ричард не му беше разрешено да се притеснява за мен, когато съм навън сама, най-малкото, което можех да направя, бе да върна услугата. Не смятах, че Жан-Клод наистина иска да ме накара да стигна толкова далече. Не наистина. Един от нас щеше да умре и започвах да си мисля, че може би няма да съм аз.