Лоръл Хамилтън - Кафенето на лунатиците

— Достатъчно — каза вампирката.

Почувствах, че ченгето отстъпи от мен.

— Какво става тук?

Силата и се плъзна покрай мен, сякаш някакъв огромен звяр се отърка в тялото ми в мрака. Чух как полицаят ахва.

— Тук не става нищо — каза вампирката. В гласа и се прокрадна някакъв акцент. Германски или може би австрийски.

Чух го да повтаря:

— Тук не става нищо.

— А сега се върни обратно да регулираш движението — нареди му тя.

Обърнах се бавно, с ръце все още на главата. Ченгето стоеше насреща с празно лице и разширени очи. Пистолетът му сочеше към земята, сякаш бе забравил, че го държи.

— Махни се — каза тя.

Той стоеше замръзнал. Носеше кръстчето си. Носеше благословения кръст, точно както се предполагаше, но последният не му помагаше кой знае колко.

Отдръпнах се от двамата. Исках да съм въоръжена, ако спре да обръща внимание на ченгето. Бавно свалих ръце, докато наблюдавах полицая. Ако оттеглеше контрола си над него внезапно и не бях, където се предполагаше, можеше и да ме застреля. Вероятно нямаше, но може би. Ако ме видеше с пистолет в ръка за втори път, със сигурност щеше.

— Предполагам, че няма да свалиш кръста му, за да мога да му заповядвам?

Хвърлих поглед на вампирката. Гледаше ме. Ченгето потрепна, бореше се като спящ човек в хватката на кошмар. Върна погледа си на него и борбата престана.

— Не мисля — отвърнах аз.

Коленичих, опитвайки се да държа вниманието си върху двамата едновременно. Докоснах браунинга и обвих студените си пръсти около него. Ръцете ми бяха схванати от дългото излагане на студа. Не бях сигурна колко бързо мога да извадя оръжието точно в този момент. Може би трябваше да се замисля за някакви ръкавици. От онези с отрязаните върхове на пръстите, например.

Прибрах браунинга в джоба на сакото, като не преставах да го стискам. Ръката ми щеше да се стопли и ако се наложеше, можех да стрелям през дрехата.

— Без кръста мога да го накарам да се махне. Защо не мога да те контролирам по този начин?

— Предполагам, че просто съм късметлийка.

Очите й проблясваха към мен. Той отново се размърда. Трябваше да го гледа, докато ми говори. Беше интересно да видя каква голяма концентрация се изисква. Тя беше могъща, но силата й си имаше граници.

— Ти си Екзекуторката.

— И какво от това?

— Не вярвах на историите. Сега вече вярвам на част от тях.

— Браво. А сега, какво искаш?

Лека усмивка изви начервените й устни.

— Искам да оставиш Жан-Клод на мира.

Примигнах, без да съм сигурна, че съм чула правилно.

— Какво имаш предвид под това да го оставя на мира?

— Не ходи на срещи с него, не флиртувай с него. Не говори с него. Остави го на мира.

— С удоволствие — отвърнах й.

Тя ме изгледа изненадано. Не се случва твърде често да изненадате двестагодишен вампир. Лицето й изглеждаше доста човешко с разширените очи и устата, разтворена в „о“.

Ченгето изсумтя и се огледа диво наоколо.

— Какво, по дяволите…?

Изгледа ни. Приличахме на две дребни жени, излезли навън за вечерта. Погледна надолу към пистолета си и изглеждаше засрамен. Не си спомняше защо го е извадил. Прибра оръжието, мърморейки някакви извинения, докато се отдалечаваше от нас. Вампирката го остави да си върви.

— Ще се откажеш от Жан-Клод просто така?

— Можеш да се обзаложиш.

Тя поклати глава.

— Не ти вярвам.

— Виж, не ми пука дали ми вярваш. Ако имаш мераци за Жан-Клод, толкова по-добре. Опитвам се да се отърва от него от години.

Отново същото поклащане на главата, което завихри жълтата коса около лицето й. Беше много момичешки жест. Щеше да е сладък, ако тя не бе труп.

— Лъжеш. Ти го желаеш. Всеки би го желал. Нямаше как да оспоря това.

— Имаш ли име?

— Казвам се Гретхен.

— Добре, Гретхен, желая ти щастие с Господаря. Ако имаш нужда от някаква помощ, за да забиеш зъбите си в него, уведоми ме. Ще се радвам, ако си намери някоя хубава малка вампирка, с която да се задоми.

— Подиграваш ми се.

Свих рамене.

— Само малко, по навик, нищо лично. Наистина мисля това, което казах. Не желая Жан-Клод.

— Не смяташ ли, че е красив? — Гласът й бе мек от изненада.

— Ами да, обаче намирам и тигрите за красиви. Въпреки това, не искам да спя с тях.

— Никой смъртен не може да му устои.

— Тази смъртна може — отвърнах й аз.

— Стой далече от него или ще те убия.

Гретхен всъщност не слушаше какво й говоря. Чуваше думите, но значението им й убягваше. Напомняше ми на Жан-Клод.

— Виж, той е този, който ме преследва. Ще стоя далече от него, ако ми позволи. Но не ме заплашвай.