Лоръл Хамилтън - Кафенето на лунатиците

— Той е мой, Анита Блейк. Изправи се срещу мен на свой риск.

Беше мой ред да поклатя глава. Може би не знаеше, че съм насочила пистолет към нея. Може би нямаше представа, че е зареден с покрити със сребро куршуми. Може пък да е станала арогантна, след като е поживяла няколко века. Да, най-вероятно беше това.

— Виж, в момента нямам време за това. Жан-Клод е твой, чудесно, прекрасно. Развълнувана съм да го чуя. Дръж го далеч от мен и ще съм най-щастливата жена на света, жива или мъртва.

Не исках да й обръщам гръб, но трябваше да вървя. Ако нямаше да ми се нахвърля тук и сега, Долф ме очакваше на местопрестъплението. Трябваше да тръгвам.

— Гретхен, за какво си говорите с Анита? — Жан-Клод се приближаваше наперено към нас. Носеше и не се бъзикам, черна пелерина. Беше във викториански стил, с яка. Шапка с бяла копринена лента завършваше тоалета.

Гретхен се вторачи в него. Това е единствената дума, която може да го опише. Откритото обожание, изписано на лицето й, беше отвратително и много човешко.

— Исках да се срещна със съперницата си.

Не й бях съперница, но не смятам, че щеше да го повярва.

— Казах ти да изчакаш отвън, така че да не се срещнете. Знаеш това. — Последните две думи бяха изплюти по нея, сякаш бяха камъни.

Тя трепна.

— Тази вечер не й мисля злото.

Това си беше почти лъжа, но не казах нищо. Можех да му обясня, че ме е заплашила, но някак си изглеждаше като клюкарстване. Беше си създала достатъчно проблеми, за да може да ме завари сама. Да ме предупреди. Любовта й към него беше толкова открита. Не можех да си осигуря помощта му срещу нея. Глупаво, но вярно. Освен това не ми харесваше да дължа услуги на Жан-Клод.

— Ще ви оставя насаме, влюбени птички.

— Какви лъжи си й разказала за нас? — Думите му прорязаха въздуха. Можех да почувствам как се задавям от яростта му. Исусе!

Тя падна на колене с вдигнати ръце, не за да избегне удар, а молейки се, протягайки се към него.

— Моля те, исках само да я срещна. Да видя смъртната, която ще те открадне от мен.

Не исках да ставам свидетел на това, но беше като при автомобилна катастрофа. Не можех да се накарам да напусна.

— Тя не краде нищо. Никога не съм те обичал.

Болката се изписа по лицето и и даже под грима тя започна да изглежда по-малко човешки. Лицето й се изтъни, костите й станаха по-ясно видими, сякаш кожата й се свиваше.

Той я сграбчи за рамото и я изправи грубо на крака. Облечените му в бели ръкавици пръсти се впиха в рамото й. Ако беше човек, щяха да й останат белези.

— Овладей се, жено. Губиш контрол.

Тънките й устни се разтвориха, откривайки зъбите. Тя му изсъска и се освободи от ръката му. Покри лицето си с ръце, които бяха почти като нокти. Бях виждала вампири да показват истинската си форма, но никога по случайност, никога на открито, където всеки може да ги види.

— Обичам те. — Думите прозвучаха глухо и изкривено, но чувството, вложено в тях, беше много истинско. Много… човешко.

— Махни се оттук, преди да си изложила всички ни — каза й Жан-Клод.

Тя вдигна към светлината лице, което вече не беше човешко. Бледата кожа сияеше с вътрешна светлина. Гримът стоеше върху тази светеща повърхност. Ружът, сенките, червилото сякаш се носеха над светлината, сякаш кожата вече не можеше да ги поеме. Когато обърна глава, успях да видя костите на челюстта й като сенки под кожата.

— Нещата между нас не са приключили, Анита Блейк. — Думите изпаднаха измежду кучешките и зъби и устните.

— Остави ни! — Думите на Жан-Клод бяха отекващо изсъскване.

Тя се хвърли към небето, не скок, не левитация, а просто нагоре. Изчезна в мрака с един полъх на вятъра.

— Исусе Христе! — Прошепнах аз.

— Съжалявам, ma petite. Изпратих я тук, за да избегна това.

Пристъпваше към мен в елегантната си пелерина. Порив на ледения вятър го накара да протегне ръка към върха на шапката си. Беше хубаво да знам, че поне дрехите му не се подчиняваха на всяка негова прищявка.

— Трябва да вървя, Жан-Клод. Полицията ме чака.

— Не исках това да се случи тази вечер.

— Ти никога не искаш нещо да се случи, Жан-Клод. Но то, така или иначе, се случва. — Вдигнах ръка, за да спра думите му. Не исках да чувам нищо повече от него. — Трябва да вървя. — Обърнах се и се отправих към колата си. Когато бях в безопасност, отвъд ледената улица, прехвърлих пистолета си в кобура.

— Съжалявам, ma petite.

Завъртях се, за да му кажа да се разкара от мен. Нямаше го. Уличната лампа осветяваше празен тротоар. Предполагам, че на двамата с Гретхен не им трябваше кола.