Лоръл Хамилтън - Кафенето на лунатиците

От дясната страна на пътя, точно преди да излезете на Четиридесет и четвърта магистрала, можете да мернете величествени стари къщи. Скрити са зад огради от ковано желязо и масивни порти. По времето, когато са били построени, тези домове са минавали за върха на елегантността. Същото се отнася и за квартала. В наши дни градските къщи са остров сред надигащия се потоп от общински жилища и деца с мъртви очи, които се избиват за чифт скъсани гуменки. Но старите богаташи останаха, решени да бъдат елегантни, дори това да ги убие.

Във Фентън заводът на „Крайслер“ продължава да е най-големият работодател. Има един страничен път, който минава покрай ресторанти за бързо хранене и местни офиси, но магистралата подминава всичко това. Права линия, която върви напред, без да се обръща. Сградата на „Мариц“ пресича магистралата с покрита пешеходна зона, която изглежда достатъчно голяма, че да приюти офиси. Привлича вниманието като твърде агресивно гадже, но пък знам имената на фирмите вътре, което не може да се каже за повечето от останалите сгради по протежението на 44-та. Понякога агресивността работи.

Планините Озарк се издигат от двете страни на пътя. Изглеждат меки и заоблени. Нежни планини. През слънчевите есенни дни, с дървета, покрити с ярки цветове, те зашеметяват със своята красота. В студената декемврийска нощ, когато единствено фаровете на колата ми правеха компания, приличаха на спящ великан, полегнал край пътя. Имаше достатъчно сняг, че да блести между голите дървета. Тъмните форми на вечнозелените видове бяха като постоянни сенки на лунната светлина. Една варовикова скала проблясваше в бяло на мястото, където планината бе разцепена, за да се копае чакъл.

В полите на планината бяха струпани къщи. Спретнати ферми с веранди отпред, направени само за седене. И не чак толкова спретнати къщи от небоядисано дърво с ръждиви тенекиени покриви. Насред пустите полета се мяркаха ограждения за добитък, но никакви ферми наблизо. Един-единствен кон стоеше в студа с наведена глава и търсеше връхчетата на убитата от студа трева. Много хора държаха коне в района след Еурека — хора, които не можеха да си позволят да живеят в Ладю или Честърфийло, където къщите струваха над половин милион долара парчето, но пък получавате ограда, заграждения за тренировки и място за добитъка в задния си двор. Тук всичко, което имате, е навес, ограждение за добитък и километри до дома, но пък поне имате дом. Твърде много главоболия заради един кон.

Бялата табела на крайпътен знак проблесна на светлината на фаровете. Намалих. В стълба се бе ударила кола и го бе наклонила като пречупена дръжка на цвете. Знакът бе труден за разчитане от създалия се ъгъл от шестдесет градуса. Вероятно по тази причина Долф ми бе казал да гледам за ударения знак вместо за името на улицата.

Отбих по тесния път. В Сейнт Луис снегът беше около седем-осем сантиметра, тук бе по-скоро към петнайсет. Пътят не беше изринат. Извиваше се рязко нагоре и продължаваше към хълмовете. Следи от гуми, подобни на колелета на каруца, образуваха две линии през снега. Полицейските коли бяха изкачили хълма. Джипът ми също можеше да се справи. Ако бях с новата, можеше и да ми се наложи да газя из пресния сняг на високи токчета, въпреки че имах чифт найкове в багажника. И все пак обувките за джогинг не бяха кой знае какво подобрение. Може би трябваше да си купя чифт ботуши.

В Сейнт Луис не вали кой знае колко. Това бе един от най-сериозните снеговалежи, на които бях ставала свидетел през последните четири години. Ботушите не изглеждаха особено необходими.

Дърветата се бяха превили над пътя. Голи клони подскачаха на светлините на фаровете. Мокри, замръзнали стволове се извиваха към шосето. През лятото пътят щеше да представлява тунел от листа, а сега изглеждаше като поредица от черни кости, изскочили изпод снега.

На върха на хълма имаше масивна каменна стена. Сигурно беше висока над три метра и успешно скриваше всичко от лявата страна на пътя. Вероятно това беше манастирът.

На около девет-десет метра по-нататък в стената имаше плакет точно до металната врата с шипове. Надписът „Манастир Св. Амброуз“ беше изобразен с издължени букви, метал върху метал. Пътят се извиваше напред и изчезваше от поглед зад един завой на хълма. Точно срещу входа имаше по-малък черен път. Следите от гуми продължаваха и изчезваха зад следващия хълм. Ако я нямаше вратата за ориентир, вероятно щях да пропусна отбивката. Едва след като извих джипа под ъгъл, светлините попаднаха върху следи, водещи надясно.