Лоръл Хамилтън - Кафенето на лунатиците

— Един от малкото ми недостатъци — отговори ми Рони.

Попитах Джордж Смиц дали утре в девет часа сутринта му е удобно.

— Не може ли да ме приеме тази вечер?

— Иска да се видите тази вечер.

Тя помисли около минута.

— Защо не? Не е като да имам гореща среща, за разлика от някои други хора. Естествено, прати го насам. Ще почакам. Петък с клиент е по-добре от петък вечер самичка, предполагам.

— Просто временно си на сухо — отвърнах й аз.

— А при теб има порой. — Много смешно.

Тя се разсмя.

— Ще очаквам пристигането на г-н Смиц. Наслаждавай се на „Момчета и кукли“ 1 1 Популярен мюзикъл от Франк Лойсер, посветен на уличните битки в Ню Йорк. — Бел. прев. .

— Ще се наслаждавам. До утре сутрин за нашето бягане.

— Сигурна ли си, че ме искаш там толкова рано, в случай че готиният пич реши да остане?

— Познаваш ме достатъчно добре — казах й аз.

— Да, така е. Просто се шегувам. До утре.

Затворихме. Дадох на г-н Смиц визитката на Рони, указания как да стигне до офиса й и го отпратих. Рони беше най-доброто, което можех да направя за него. Все още се притеснявах, че не иска да ходи в полицията, но хей, не ставаше дума за моята жена.

Беше казал, че има две деца. Не е мой проблем. Наистина. Крег, нощният ни секретар, беше на бюрото, което означаваше, че минава шест часа. Закъснявах. Наистина нямаше време да споря с Бърт за r-н Смиц, но…

Погледнах към кабинета му. Беше тъмен.

— Шефът тръгна ли си?

Крег вдигна поглед от клавиатурата на компютъра. Има къса, по бебешки пухкава кафява коса. Носи кръгли очила, които пасват на кръглото му лице. По-слаб е и по-висок от мен, но в крайна сметка, кой не е. Няма трийсет години, женен е, с две бебета.

— Г-н Вон си тръгна преди около тридесет минути.

— Така изглежда — промърморих аз.

— Нещо не е наред ли?

Поклатих глава.

— Запиши ми среща с него за утре, за да си поговорим малко.

— Не знам, Анита, графикът му е доста натоварен.

— Намери начин, Крег. Или ще нахлуя по време на някоя от другите срещи.

— Ти си луда — каза ми той.

— Можеш да се обзаложиш. Намери време. Ако ти се развика, кажи му, че съм те заплашила с пистолет.

— Анита — каза той с усмивка, сякаш се шегувах.

Оставих го да прелиства тефтера със срещите в опит да ме смести някъде. Държах на думата си. Бърт щеше да разговаря с мен утре. Декември беше най-слабият сезон за вдигане на зомбита. Хората, изглежда, смятаха, че това не може да се прави около Коледа, сякаш е черна магия или нещо подобно. Така че Бърт уреждаше други неща, за да не се отпускаме. Почвах да се уморявам от клиенти, за чиито проблеми не можех да направя нищо. Смиц не беше първият за този месец, но щеше да е последният.

С тази ободряваща мисъл си облякох палтото и тръгнах. Ричард чакаше. Ако трафикът ми сътрудничеше, можех и да успея да стигна преди началното изпълнение. Трафикът в петък вечер, как ли пък не.

Шевролетът „Нова“, модел 1978 г., който карах преди, беше умрял по тъжен и трагичен начин. Сега карах „Джийп Чероки Кънтри“. Цветът му бе наситено тъмнозелен, като нощем изглеждаше черен. Но пък имаше четири задвижващи колела за зимата и достатъчно място за превозване на кози в багажника. През повечето време използвах пилета за вдигането на зомбита, но понякога е нужно нещо по-голямо. Превозването на кози в новата беше мъчна работа.

Вкарах черокито в последното останало място на паркинга пред „Грант“. Дългото ми, черно зимно палто се изду около мен, защото бях закопчала само долните две копчета. Ако закопчаех всички, не можех да извадя оръжието си.

Ръцете ми бяха пъхнати в джобовете, раменете притискаха дрехата около мен. Не носех ръкавици. Никога не съм се чувствала удобно да стрелям с ръкавици.

Оръжието е част от ръката ми. Дрехите не трябва да се пречкат.

Претичах през улицата на обувките си с високи токове, като внимавах да не се подхлъзна по заледената настилка. Тротоарът беше напукан, с огромни откъртени парчета, сякаш някой го бе млатил с тежък чук. Облицованите с дъски сгради бяха не по-малко разнебитени от него. Тъй като почти бях закъсняла, пропуснах тълпата и разнебитената улица беше на мое разположение. Беше кратка, но самотна разходка в декемврийската вечер. Земята беше застлана с изпочупени стъкла и трябваше много да внимавам къде стъпвам. Една алея минаваше напряко между сградите. Изглеждаше като естествената среда на крадецус американус. Внимателно наблюдавах мрака. Нищо не помръдваше. С браунинга подръка не бях особено притеснена, но все пак… Не е нужно да си гений, за да застреляш някого в гръб.