Лоръл Хамилтън - Кафенето на лунатиците

Той се намръщи насреща ми.

— Пуснах те. Направих, каквото ми каза.

Пристъпих по-близо до него.

— Спомняш ли си какво ти казах, че ще се случи, ако нараниш Уилямс?

Той ме погледна.

— Помня.

— Добре.

Забих ножа в слабините му. Забих го до дръжката. По ръката ми потече кръв. Той впери поглед в мен, а очите му започнаха да стават стъклени.

— Обещанието си е обещание — казах.

Той падна и аз оставих собственото му тегло да прокара ножа през коремната му област. Очите му се затвориха, а аз извадих острието.

Изтрих го в якето му и взех ключовете от вкочанената му ръка. Едуард беше преметнал пушката на рамо, използвайки презрамката й. Ричард ме гледаше така, сякаш ме вижда за пръв път. Даже със странно оформеното му лице и кехлибарени очи можех да кажа, че не одобрява действията ми.

Отключих вратата им. Едуард излезе. Ричард го последва, но се взираше в мен.

— Не беше нужно да го убиваш. — Думите бяха негови, макар гласът да не беше.

Двамата с Едуард стояхме и гледахме алфа върколака.

— Напротив, трябваше.

— Ние убиваме, защото трябва, не за удоволствие и не от гордост — каза Ричард.

— Ти може би — отвърнах аз. — Но останалите от глутницата, останалите превръщачи не са толкова придирчиви.

— Полицията може би е на път — включи се Едуард. — Едва ли искаш да си тук.

Ричард погледна към хищния звяр в другата клетка.

— Дайте ми ключовете и ще изведа Джейсън през тунела. Мога да помириша външния свят.

Подадох му ключовете. Върховете на пръстите му докоснаха дланта ми. Ръката му се сключи конвулсивно около ключовете.

— Не мога да издържа още дълго. Тръгвайте.

Погледнах в странните му кехлибарени очи. Едуард ме докосна по рамото.

— Трябва да вървим.

Тогава чух сирените. Вероятно те бяха чули изстрелите.

— Бъди внимателен — казах аз.

— Ще бъда.

Оставих Едуард да ме издърпа нагоре по стълбите. Ричард падна на земята с лице, скрито в ръцете му. Вдигна глава нагоре, костите му вече бяха по-дълги. Издължаваха се от лицето му, сякаш беше от глина.

Спънах се по стълбите. Единствено ръката на Едуард предотврати падането ми. Обърнах се и се затичахме нагоре. Когато отново погледнах назад, Ричард го нямаше.

Едуард пусна пушката на стълбите. Вратата се отвори с трясък и полицията нахлу. Едва тогава осъзнах, че Каспар го няма.

Нито Едуард, нито аз отидохме в затвора, въпреки че полицаите откриха убитите от нас хора. В общи линии всички смятаха, че е цяло чудо, че сме се измъкнали живи. Хората бяха впечатлени. Едуард ме изненада, като показа документи за самоличност на името на Тед Форестър, ловец на глави. Убийството на банда незаконни ловци на ликантропи само подобри репутацията на всички ловци на глави, и тази на Тед Форестър в частност. Аз също получих доста добри отзиви. Бърт беше доволен.

Попитах Едуард дали Форестър е истинското му име. Той само се усмихна.

Долф беше изписан от болницата навреме за Коледа. Зербовски трябваше да остане по-дълго. Купих и на двамата по една кутия сребърни куршуми. Това бяха само пари. Освен това не исках никога да гледам как животът на някой от тях изтича от системите.

Направих едно последно посещение в „Кафенето на лунатиците“. Маркус ми каза, че Алфред е убил момичето по собствена инициатива. Габриел не знаел, че това щяло да се случи, но веднъж щом тя умряла, решил да не оставя храната да иде нахалост. Ликантропите са, ако не друго, практични. Рейна бе разпространила филма по същата причина. Всъщност не им повярвах. Адски удобно беше да стовариш вината на мъртвец. Но така и не казах на Едуард. Обаче казах на Рейна и Габриел, че ако се появи друг снъф-филм, могат да се сбогуват с косматите си задници. Щях да уведомя Едуард за тях. Макар че не им казах последното.

Купих на Ричард златен кръст и го накарах да ми обещае, че ще го носи. Той ми купи плюшен пингвин, който свиреше „Winter Wonderland“, торба чернобели гумени пингвини и малка кадифена кутийка като за пръстен. Помислих, че ще си глътна сърцето. Вътре нямаше пръстен, само бележка, която гласеше „Обещания, които да се спазят“.

Жан-Клод ми подари стъклена скулптура на пингвини върху леден къс. Беше красива и скъпа. Щях да я харесвам още повече, ако ми я беше подарил Ричард.

Какво подарявате на Господаря на града за Коледа? Половин литър кръв? Спрях се на старинна камея.

Щеше да изглежда страхотно на врата на някоя от неговите дантелени ризи.

Някъде през февруари пристигна колет от Едуард. Съдържаше лебедова кожа. Бележката гласеше: „Открих вещица, която да вдигне проклятието му“. Извадих покритата с перушина кожа от кутията и оттам на земята изпадна втора бележка. Тази гласеше: „Маркус ми плати“. Трябваше да се досетя, че ще изкара печалба от убийство, което би извършил безплатно.