Лоръл Хамилтън - Кафенето на лунатиците

Едуард пропълзя до вратата и започна да прокарва ръцете си по ключалката. Нямаше как да я види от вътрешността на клетката. Допря буза до решетките и затвори очи. Когато не можеш да използваш очите си, те се превръщат в пречка.

Отпусна се назад и извади от джоба си тънка кожена кутийка. Отвори я и отвътре се показаха фини инструменти. От това разстояние не можех да ги видя ясно, но знаех какво представляват. Той щеше да отвори ключалката. Можехме да се измъкнем в гората, преди въобще да усетят, че ни няма. Нощта започваше да се оправя.

Едуард се притисна към решетките с по една ръка от двете страни на ключалката, хванал във всяка длан по един шперц. Очите му бяха затворени, лицето безизразно, цялата концентрация бе съсредоточена в ръцете.

Джейсън издаде кратък дълбок звук. Пропълзя към мен, две бавни провлачени стъпки. Главата му се отметна нагоре. Очите му все още имаха невинния син цвят на пролетно небе, но в тях вече нямаше никой. Гледаше към мен, сякаш можеше да види вътре в тялото ми, да наблюдава туптенето на сърцето в гърдите ми, да помирише кръвта ми. Това не беше човешки поглед.

— Джейсън — каза Ричард, — дръж се. Ще сме свободни след няколко минути. Просто се дръж.

Джейсън не реагира. Не мисля, че го чу.

Смятах, че няколкото минути са твърде оптимистична прогноза, но исках да го повярвам, ако и Джейсън щеше.

Той пропълзя към мен. Долепих гърба си до решетките.

— Едуард, докъде стигна с ключалката?

— Не това са инструментите, които бих избрал за тази конкретна ключалка, но ще се справя.

Имаше нещо в начина, по който Джейсън се промъкваше към мен, сякаш имаше мускули на места, където не би трябвало.

— Побързай, Едуард.

Не ми отговори. Нямаше нужда да поглеждам, за да знам, че работи по ключалката. Имах пълна вяра, че ще отключи тази врата. Отстъпих по решетките, опитвайки се да поддържам дистанцията между мен и върколака. Едуард щеше да отвори вратата, но дали щеше да успее навреме? Това беше въпросът за 64 000 долара.

Някакъв звук откъм входа ме накара да погледна назад. Кармайкъл пристъпи в пещерата. Държеше в ръка 9-милиметровия. Усмихна се. Това беше най-радостното изражение, което бях виждала на лицето му.

Едуард го игнорира и продължи да работи по ключалката, сякаш въоръженият мъж го нямаше.

Кармайкъл вдигна пистолета и го насочи към Едуард.

— Махни се от ключалката, веднага. — Дръпна петлето назад, нещо ненужно, но пък винаги драматично. — Не си ни нужен жив. Спри… да… се занимаваш… с… ключалката.

Пристъпваше по-близо с всяка дума.

Едуард погледна към него. Лицето му все още беше безизразно, сякаш концентрацията му все още бе в ръцете и не бе напълно фокусиран върху оръжието, насочено към него.

— Хвърли инструментите. Веднага.

Едуард го гледаше. Изражението му въобще не се промени, но хвърли двата малки инструмента далеч от себе си.

— Извади пълния комплект от джоба си и го хвърли извън клетката. Дори не се опитвай да кажеш, че нямаш такъв. Ако имаш тези две парчета, значи разполагаш и с останалите.

Зачудих се с какво ли се занимава в реалния свят. С нещо неприятно. С нещо, което му даваше информация за наличните инструменти в професионален комплект шперцове.

— Няма да те предупреждавам отново — каза Кармайкъл. — Изхвърли го или ще натисна спусъка. Уморих се от проблемите и тази бъркотия.

Едуард изхвърли навън тънката кожена кутийка. Тя издаде малък пляскащ звук, когато се удари в скалата. Кармайкъл не посегна да вземе инструментите. Бяха извън обсега ни. Това беше важното. Отстъпи назад, така че да държи всички ни под око. Пренасочи част от вниманието си към нас с Джейсън. О, каква радост.

— Нашият малък върколак е буден. Надявах се да е така.

От гърлото на Джейсън се изтръгна ниско дрезгаво ръмжене.

Кармайкъл се разсмя от удоволствие.

— Исках да го видя как се превръща. Добре, че се върнах.

— Толкова се вълнувам, че си тук — обадих се аз.

Приближи се и застана точно извън обсега ни. Гледаше съсредоточено към Джейсън.

— Никога не съм виждал как се превръщат.

— Пусни ме и ще го наблюдаваме заедно.

— И защо бих направил подобно нещо? Платил съм си, за да гледам пълната програма.

Очите му блестяха в очакване. Ярки и лъскави като на хлапе по Коледа. Мамка му.

Едно изръмжаване прехвърли цялото ми внимание обратно към Джейсън. Беше се привел на каменния под с ръце и крака, събрани под него. Да гледам как това ръмжене излиза от човешките му устни накара косъмчетата по врата ми да настръхнат.