Лоръл Хамилтън - Кафенето на лунатиците

— Лъжкиня. Погледнах право в Тайтъс.

— Смяташ ли, че лъжа?

— Може би просто ще ви избием и ще избягаме, госпожице Блейк.

— И ще върнеш обратно парите на тези господа?

— Искаме лов, Тайтъс. — Тримата въоръжени мъже не изглеждаха склонни да си тръгнат, докато все още имаше възможност за забавление. — Полицията не знае, че човекът птица е замесен — каза Кармайкъл с 22-рия калибър. — Може да остане горе. Ако дойдат и започнат да задават въпроси, той може да им отговори.

Тайтъс изтри длани в панталоните си. Потящи се длани, нерви? Надявах се да е така.

— Не се е обадила. Просто блъфира — отвърна Айкенсен.

— Накарай го да се превърне — обади се Кармайкъл.

— Не й обръща никакво внимание — каза Сивокосия.

— Дайте му време, господа.

— Каза ни, че нямаме време.

— Ти си експертът, Каспар. Измисли нещо.

Каспар се усмихна, гледайки някъде зад мен.

— Не мисля, че ще се наложи да чакаме още много.

Обърнах се бавно и погледнах зад себе си. Джейсън все още беше свит на земята, но лицето му бе обърнато към мен. Превъртя се на четири крака с едно леко движение. Очите му пробляснаха към мен, след това се втренчиха в мъжете извън клетката.

— Няма да го направя. Няма да се превърна заради вас. — Гласът му беше напрегнат, но нормален. Звучеше човешки.

— Удържа се достатъчно дълго, Джейсън — каза Каспар, — но луната изгрява. Помириши страха й, Джейсън. Помириши тялото й. Знаеш, че я желаеш.

— Не! — Той наведе главата си към земята, дланите и ръцете му бяха изпънати на пода, а коленете му вдигнати нагоре. Поклати глава, притискайки лицето си към скалата. — Не — вдигна лице. — Няма да го правя като някакъв цирков изрод.

— Смяташ ли, че ако осигурим на Джейсън и госпожица Блейк малко уединение, това ще ускори нещата? — попита Тайтъс.

— Би могло — отвърна Каспар. — Изглежда, не му харесва да има публика.

— Ще ви осигурим малко пространство, за да си поемете въздух, госпожице Блейк. Ако не сте жива, когато се върнем, е, беше ми приятно да ви срещна.

— Не мога да кажа същото, Тайтъс — отвърнах аз.

— Е, това си е самата божия истина. Сбогом, госпожице Блейк.

— Гний в ада, кучко — беше прощалната реплика на Айкенсен.

— Всеки път като погледнеш в огледалото ще си спомняш за мен, Айкенсен.

Ръката му посегна към носа. Дори това докосване му причини болка. Намръщи се, но е трудно да изглеждаш корав с кърпичка, притисната към носа.

— Надявам се да умреш бавно.

— Ти също — отвърнах му.

— Каспар, моля те — каза Ричард. — Не го прави. Ще се променя за вас. Ще ви позволя да ме ловувате. Просто пусни Анита.

Мъжете спряха и го погледнаха.

— Не ми помагай, Ричард.

— Ще ви дам най-добрия лов, в който някога сте участвали. — Беше се притиснал към решетките с ръце, обвити около тях. — Знаеш, че мога да го направя, Каспар. Кажи им.

Каспар го изгледа продължително, после поклати глава.

— Мисля, че ще ги убиеш.

— Обещавам да не го правя.

— Ричард, какво говориш?

Той ме игнорира.

— Моля те, Каспар.

— Трябва много да я обичаш.

Ричард просто ме гледаше.

— Независимо какво ще правиш, Ричард, те няма да ме пуснат.

Той не ме слушаше.

— Ричард!

— Съжалявам — каза Каспар. — Вярвам ти, Ричард, но звярът в теб… не мисля, че той заслужава такова доверие.

— Хайде, губим време. Гароуей не знае къде да търси, но може да дойде насам. Нека им осигурим малко уединение — каза Тайтъс.

Всички изтрополиха след топчестия шериф. Каспар беше последен по стълбите.

— Ще ми се Габриел и Рейна да бяха в клетките. Съжалявам за това. — Човекът лебед изчезна в тунела.

— Каспар, не ни оставяй така! Каспар! — виковете на Ричард отекваха в пещерата.

Никой не отговори на ехото. Бяхме сами. Звуци от тътрузене ме накараха да се обърна рязко. Джейсън отново бе паднал на колене. Зад светлите му сини очи се движеше нещо чудовищно и определено враждебно настроено. Не бях и наполовина толкова сама, колкото ми се искаше.

Джейсън пропълзя към мен и спря.

— Не, не, не… — Всяка дума беше тихо стенание.

Главата му падна напред. Русата му коса се изсипа, не достатъчно дълга, че да докосне пода, но много гъста. Беше облечен в размъкната синя тениска и дънки. Дрехи, които няма да ти липсват, ако случайно се превърнеш, докато си в тях.

— Анита — обади се Ричард.

Преместих се, така че да виждам другата клетка, без да изпускам Джейсън от поглед.

Ричард се протягаше през решетките. Едната му ръка се изпъваше в моя посока, сякаш по някакъв начин можеше да заличи разстоянието между нас и да ме придърпа при себе си.