Лоръл Хамилтън - Кафенето на лунатиците

Не гледаше към мен.

— Мисля, че ръмжи към теб, Кармайкъл.

— Но не аз съм в клетката — отвърна той. Имаше право.

— Джейсън, не му се ядосвай — обади се Ричард. Гневът ще подхрани звяра. Не можеш да си позволиш да си ядосан.

Гласът на Ричард беше невероятно спокоен, даже утешителен. Опитваше се да успокои Джейсън, да го овладее или каквато там дума използвате за удържането на един върколак от превръщане.

— Не — каза Кармайкъл, — ядосай се, вълчо. Ще отрежа главата ти и ще я закача на стената си.

— След като умре, ще се превърне обратно в човешката си форма — обадих се аз.

— Знам — отвърна Кармайкъл.

Исусе!

— Ако полицията открие, че притежаваш човешка глава, може и да стане леко подозрителна.

— Имам много трофеи, за които не бих искал полицията да узнава.

— С какво се занимаваш в реалния свят?

— По-реално от това не може да стане.

Поклатих глава. Беше трудно да спориш с него, но ми се искаше.

Джейсън пропълзя до решетките по почти маймунски маниер. Не беше толкова грациозно, но бе изпълнено с енергия, сякаш се канеше да се изстреля във въздуха. Сякаш ако скочеше, щеше да полети.

— Успокой се, Джейсън, полека — каза Ричард.

— Хайде, момче, опитай се. Пробвай решетките и ще натисна спусъка.

Наблюдавах как Джейсън напрегна всяко мускулче и се хвърли към решетките. Увисна на тях с ръце помежду им. Протегна ги, доколкото му бе възможно. Вклини рамо между тях, сякаш щеше да се промуши. За момент Кармайкъл изглеждаше несигурен, после се разсмя.

— Застреляй ме — каза Джейсън. Гласът му бе по-скоро ръмжене, отколкото членоразделни думи. — Застреляй ме.

— Няма да стане — отвърна Кармайкъл.

Джейсън сграбчи решетките с ръце и се плъзна надолу, падайки на колене с чело, опряно в тях. Дишането му беше ускорено, накъсано, сякаш бе пробягал над километър само за минута. Ако беше човек, досега да е припаднал от хипервентилация. Главата му се обърна бавно към мен, болезнено бавно, сякаш не искаше да го прави. Беше опитал да накара Кармайкъл да го застреля. Рискувал бе да го убият, за да не се превърне и да се нахвърли върху мен. Не ме познаваше достатъчно добре, че да рискува живота си. Това му спечели доста точки в тефтерчето ми.

Погледна ме, лицето му беше разголено, изпълнено с първична нужда. Не секс, не глад, а и двете и същевременно нито едното, нито другото. Не разбирах погледа в очите му и не исках да го разбирам.

Той пролази към мен. Отстъпих, почти побягвайки назад.

— Не бягай! — извика Ричард. — Това го възбужда.

Нужно ми бе цялото ми самообладание да остана неподвижна, гледайки нечовешкото изражение на Джейсън. Ръцете ми сграбчиха решетките достатъчно силно, че да ме заболи, но спрях да отстъпвам. Бягането беше лошо.

Джейсън спря, щом и аз спрях. Приведе се малко извън обсег. Постави една ръка на земята и пропълзя към мен. Беше бавно, сякаш не искаше да го прави, но въпреки това се приближаваше.

— Други умни идеи? — попитах аз.

— Не бягай. Не се съпротивлявай. Действа възбуждащо. Опитай се да останеш спокойна. Опитай се да не се страхуваш. Страхът е много възбуждащ.

— От личен опит ли говориш? — попитах аз.

— Да — отвърна ми той.

Исках да се обърна и да погледна лицето му, но не можех. Очите ми бяха съсредоточени върху върколака, който се промъкваше към мен. Върколакът в другата клетка можеше да се погрижи за себе си.

Джейсън застана на четири крака до мен като куче, очакващо команда. Вдигна глава и ме погледна. Петънца светлозелено изпълниха очите му. Синьото на ирисите му се удави във водовъртеж от новия цвят. Когато процесът приключи, очите му бяха с цвета на новопоникнала пролетна трева, бледо-бледозелени и абсолютно нечовешки.

Ахнах. Не можах да се въздържа. Той се приближи по-бързо и започна да души въздуха около мен. Потрепнах. Джейсън издаде дълга въздишка и потърка бузата си в крака ми. Беше стигнал много по-далеч в „Кафенето на лунатиците“, но тогава очите му все още бяха повече човешки. А и аз бях въоръжена. В момента бих дала почти всичко за оръжие.

Джейсън сграбчи подгъва на палтото ми и сви ръце в юмруци, подръпвайки тъканта. Щеше да ме дръпне на земята. В никакъв случай. Оставих палтото да се плъзне по раменете ми. Джейсън го свали от мен. Отстъпих от купчината плат. Той допря палтото до лицето си, стискайки го с две ръце. Претърколи се на пода с притиснатата до тялото му дреха, като куче с парче мърша. Отъркваше се в миризмата.

Изправи се на колене. Пристъпи дебнешком към мен, движейки се с почти течна грация, която действаше адски изнервящо. Човешките същества не лазят грациозно.