Лоръл Хамилтън - Кафенето на лунатиците

— Защо?

— Направете го или Кармайкъл ще ви застреля. Не ме карайте отново да започвам да броя, госпожице Блейк.

— Не мисля, че искам да се приближа до решетките.

Тайтъс извади своя 45-и калибър и се приближи до другата клетка. Едуард седеше на пода. Погледна към мен и си казах, че ако успеем да се измъкнем, всички те бяха мъртви. Ричард все още стоеше при решетките с ръце, обвити около тях.

Тайтъс се загледа в животинското му лице и подсвирна.

— Мили Боже! — Насочи пистолета към гърдите на Ричард. — Това са сребърни куршуми, госпожице Блейк. Ако сте се обадили на Гароуей, така или иначе, няма да имаме време за два лова. Гароуей не знае, че сте тук и това ни дава малко време, но нямаме цялата нощ. Освен това си мисля, че този вълк тук може да е твърде опасен. Така че, ако продължите да ме ядосвате, ще го убия.

Срещнах погледа на Ричард.

— Така или иначе, ще ни убият. Не го прави — каза той.

Гласът му все още бе ръмжене, толкова басово, че предизвика тръпки по гръбнака ми.

Щяха да ни убият. Но не можех да стоя и просто да гледам, не и ако бях в състояние да удължа неизбежното. Пристъпих към най-близките до тях решетки.

— Сега какво?

Тайтъс остана с пистолет, насочен към Ричард.

— Протегнете ръце през решетките, моля.

Исках да кажа „не“, но вече бяхме установили, че все още не искам да гледам как Ричард умира. Това правеше отказа някак празен. Проврях ръце през решетките, което ме обърна с гръб към върколака. Това не беше хубаво.

— Хванете китките й, господа.

Свих ръце в юмруци, но не ги дръпнах обратно. Щях да го направя, нали?

Кармайкъл сграбчи лявата ми китка. Брадатият Фийнстийн хвана дясната. Фийнстийн не държеше много здраво. Бих могла да се измъкна, но ръката на Кармайкъл беше като топла стомана. Втренчих се в очите му и не открих никаква милост. Фийнстийн започваше да става гнуслив. Сивокосия с пушката стоеше в средата на стаята и се отдалечаваше от ставащото. Кармайкъл обаче беше на линия за пълната програма.

Тайтъс се приближи и започна да сваля превръзката на ръката ми. Преборих се с желанието да го попитам какво прави. Мисля, че знаех. Надявах се да греша.

— Колко шева ви направиха, госпожице Блейк?

Не бях сгрешила.

— Не знам, спрях да броя на двадесет.

Той остави превръзката да падне на пода. Извади собствения ми нож и го задържа така, че да отрази светлината. Малко фукане никога не е излишно.

Опрях глава в решетките и си поех дълбоко въздух.

— Ще отворя част от раната. Ще срежа няколко шева.

— И сама се досетих.

— И няма да се съпротивлявате?

— Действайте.

Айкенсен се приближи.

— Нека аз да го направя. Дължа й малко кръв.

Тайтъс ме изгледа, сякаш искаше позволение. Демонстрирах му най-доброто си празно изражение. Той подаде ножа на Айкенсен.

Айкенсен задържа острието малко над първия шев близо до китката. Усетих, че очите ми се разширяват. Не знаех какво да правя. Да гледам звучеше като кофти идея. Да не гледам изглеждаше още по-лошо. Да ги помоля да не го правят беше безполезно и унизително. Някои вечери просто няма добри възможности за избор.

Сряза първия шев. Почувствах как се скъса, но изненадващо не ме заболя чак толкова. Погледнах настрани. Шевовете се разкъсваха един след друг. Можех да се справя.

— Трябва ни кръв — каза Кармайкъл. Погледнах обратно точно навреме, за да видя как Айкенсен допира върха на ножа до раната. Щеше да я отвори наново, бавно. Това щеше да боли. Мярнах Едуард в другата клетка. Беше станал на крака. Гледаше ме. Опитваше се да ми каже нещо. Очите му се плъзнаха надясно.

Сивокосия се отдалечаваше от представлението. Стоеше близо до другата клетка. Очевидно можеше да те застреля, но мъченията не му се нравеха.

Едуард ме погледна. Мисля, че знаех какво искаше. Поне се надявах да е така.

Ножът се заби в кожата ми. Ахнах. Болката беше остра и внезапна, както при всички повърхностни рани, само че тази щеше да продължи дълго. Кръвта потече в широка линия надолу по кожата ми. Айкенсен заби върха на ножа още на милиметьр. Дръпнах рязко ръце. Фийнстийн изпусна хватката си. Посегна към съдраната ми ръка. Кармайкъл стегна захвата си.

Не можех да се освободя, но можех да се строполя на пода и да движа ръката си твърде много, за да я уцелят с ножа.

Започнах да пищя и да се боря упорито. Ако на Едуард му трябваше диверсия, щях да му я осигуря.

— Една жена в клетка и вие тримата не можете да се справите с нея. — Тайтъс пристъпи с поклащане напред.