Лоръл Хамилтън - Кафенето на лунатиците

Можех да почувствам тупкането на пулса на врата му, допрян до челюстта ми. Дишането му беше твърде учестено, гърдите му се повдигаха и спускаха, сякаш правеше много повече от любовна игра. Нима щях да се превърна от обект на любовна игра в мезе?

Кожата ми настръхна от нечия енергия, но не беше Джейсън. Бях опитвала тази сила и преди. Нима представлението беше възбуждащо за Ричард? Нима да ме гледа как умирам по този начин щеше да е толкова възбуждащо, колкото и с жената от филма?

— Тя е моя, Джейсън. — Беше гласът на Ричард, но с басов полутон. Промяната наближаваше.

Джейсън изскимтя. Това беше единствената дума, с която да се опише звука.

Силата на Ричард се носеше по въздуха като далечна гръмотевица и се приближаваше все повече.

— Махни се от нея, Джейсън. Веднага! — Последната дума излезе с нещо близко до писък.

Но беше от типа писъци, които надават когуарите, не от страх, а като предупреждение.

Почувствах как Джейсън поклати глава срещу косата ми. Ръцете му се разтърсиха от конвулсии срещу моите. Силата им ме накара да ахна. Това беше грешен ход.

Пусна ръцете ми толкова рязко, че щях да залитна, ако не беше тялото му да ме задържи изправена. Отдръпна се рязко от мен и наистина залитнах. Той ме сграбчи за бедрата и ме вдигна във въздуха твърде бързо, за да мога да го спра, дори и да имах сили. Удари ме назад в решетките. Поех по-голямата част от удара с гърба си. Бях натъртена, но жива.

Придържаше ме с една ръка, докато с другата отметна пуловера ми нагоре. Аз го дръпнах обратно надолу. Той издаде нисък гърлен звук и ме хвърли на земята. Ударът в скалата премахна всяка съпротива от моя страна за около минута. Джейсън разкъса пуловера, сякаш бе хартия и го разпръсна далече от стомаха ми. Вдигна глава към небето и изкрещя, но устата, която отвори, вече не беше човешка.

Ако имах достатъчно въздух, и аз щях да изпищя.

— Джейсън, не! — Гласът вече не беше човешки.

Достатъчно плътна, че да се задавиш от нея, силата на Ричард изпълни клетката. Джейсън се бореше, сякаш тя наистина бе по-плътна от въздуха. Замахна срещу нещо, което бе невидимо за мен, с ръце, които имаха извити нокти вместо пръсти.

— Назад! — Думите бяха едва разпознаваемо ръмжене.

Джейсън изръмжа в отговор, а зъбите му изщракаха във въздуха, но не срещу мен. Той се претърколи и започна да пълзи по скалата, ръмжейки.

Аз просто лежах по гръб и се страхувах да помръдна. Страхувах се, че каквото и да било движение ще наруши баланса и ще го накара да завърши онова, което е започнал.

— Мамка му — каза Кармайкъл. — Веднага се връщам, приятели, и дано човекът птица измисли нещо, с което да накара някой от вас да се промени.

Излезе от пещерата и ни остави в тишина, която постепенно бе заменена от ниско постоянно ръмжене. Осъзнах, че това вече не беше Джейсън.

Бавно се изправих, подпирайки се на лакти. Той не се опита да ме изяде. Ричард все още стоеше до решетките на клетката си, но лицето му се беше издължило. Имаше муцуна. Гъстата му кафява коса бе станала по-дълга. Тя сякаш бе потекла надолу по гърба му, все едно бе закачена за гръбнака. Само една нишка го придържаше все още към човешкото. Тънка, слаба нишка.

Едуард стоеше съвсем неподвижен до вратата. Не се беше опитал да побегне, когато Ричард бе започнал да се държи странно. Едуард винаги бе имал стоманени нерви.

Тайтъс беше първият, който влезе през вратата.

— Много съм разочарован от всички вас. Кармайкъл ми каза, че почти се е получило, когато този се намесил.

Каспар се взираше в Ричард, сякаш го виждаше за пръв път. Може би никога преди не беше виждал наполовина човек, наполовина вълк, но нещо в стойката му подсказваше, че не това е причината.

— Маркус не би могъл да направи това, което ти си сторил.

— Джейсън не искаше да я нарани — отвърна Ричард. — Искаше да направи онова, което е правилно.

— Е, Пернатко — обади се Кармайкъл, — какво следва сега?

Бях седнала на каменния под. Джейсън се бе свил край далечната стена, застанал на ръце и колене, и се клатушкаше напред-назад, напред-назад. От гърлото му излизаше ниско стенание.

— Той е почти на ръба — отвърна Каспар. — Малко кръв ще го тласне отвъд него. Даже алфа не би могъл да го удържи при наличието на прясна кръв.

Не ми хареса как прозвуча това.

— Госпожице Блейк, бихте ли дошли до решетките, моля.

Придвижих се така, че да държа под око стенещия върколак и въоръжената групичка отвън.