Лоръл Хамилтън - Кафенето на лунатиците

— Ако направи нещо друго, освен да ме претърси за оръжие, ще извадя пистолет и ще се пробвам.

— Айкенсен, ще се отнасяш с госпожица Блейк като с дама. Никакви лудории.

Айкенсен коленичи пред мен. Прокара само дланта си по гърдите ми, леко докосвайки зърната. Забих десния си лакът в носа му. Бликна кръв. Той се претърколи на пода с ръце върху разбития си нос.

Тъмнокосият мъж започна да се изправя. Беше насочил оръжието си към мен съвсем спокойно. Очилата му отразяваха светлината и скриваха очите му.

— Всички да се успокоят — обади се Тайтъс. — Предполагам, че Айкенсен си го заслужи.

Айкенсен се изправи, долната част на лицето му беше обляна в кръв. Посегна към пистолета си.

— Ако оръжието напусне кобура, лично ще те застрелям — каза Тайтъс.

Айкенсен дишаше тежко и накъсано през устата. Когато се опиташе да диша през носа, се появяваха малки кървави мехурчета. Определено беше счупен. Не беше толкова хубаво, колкото да го изкормя, но все някакво начало беше. Държеше ръцете си върху пистолета, но не го извади. Остана на колене дълго време. Човек можеше да види борбата, изписана в очите му. Толкова много искаше да ме застреля, че почти бе готов да опита. Чудесно. Чувството беше взаимно.

— Айкенсен — промълви Тайтъс внимателно. Гласът му беше много сериозен, сякаш едва сега осъзнаваше, че той може да се пробва. — Наистина мисля това, което казах, момче. Не си играй с мен.

Айкенсен се изправи на крака, плюейки кръв в опити да я махне от устата си.

— Тази вечер ще умреш.

— Може би, но не ти ще ме убиеш.

— Госпожице Блейк, ще оценя, ако се въздържате да дразните Айкенсен достатъчно дълго, че да мога да го махна по-далеч от вас.

— Винаги се радвам да сътруднича на полицията — отвърнах.

Тайтъс се изсмя. Копелето му проклето.

— Е, в наши дни престъпниците плащат по-добре, госпожице Блейк.

— Да ти го начукам.

— Не е нужно да ставаме вулгарни. — Той прибра собствения си пистолет в кобура на кръста. — Сега няма да правя нищо друго, освен да ви претърся за оръжие. Ако продължавате с тези глупости, ще се наложи да застреляме някой от вас, за да докажем, че сме сериозни. Не искате да загубите любимия си, нали. Или пък приятеля си.

Усмихна се. Просто добрият стар шериф Тайтъс. Приятелски настроен. Исусе.

Откри и двата пистолета, след това ме претърси втори път. Вероятно съм потрепнала от болка, защото попита:

— Как наранихте ръката си, госпожице Блейк?

— Помагах на полицията по друг случай.

— И те оставиха цивилен да пострада?

— Сержант Стор и детектив Зербовски са в болницата. Бяха ранени при изпълнение на служебния си дълг.

Нещо премина по топчестото му лице. Може и да беше съжаление.

— Героите не получават нищо освен смърт, госпожице Блейк. Най-добре го запомнете.

— Лошите също умират, Тайтъс.

Той вдигна ръкава на червеното палто и извади ножа. Претегли го на ръка, изпробвайки баланса му.

— По поръчка ли е?

Кимнах утвърдително.

— Оценявам добрата екипировка.

— Задръж го. Ще си го взема по-късно.

Той се подсмихна.

— Не ти липсва кураж, момиче. Признавам го.

— А ти си шибан страхливец.

Усмивката му изчезна.

— Желанието винаги да имате последната дума е лоша черта, госпожице Блейк. Вбесява хората.

— Това е идеята.

Премина към Едуард. Трябва да призная едно нещо на Тайтъс, беше изключително внимателен. Прибра от Едуард два автоматични пистолета, един деринджър и нож, толкова голям, че можеше да мине за къс меч. Нямах представа къде може да го е криел.

— За кои се мислите вие двамата? За проклетата кавалерия ли?

Едуард не каза нищо. Ако той можеше да си мълчи, значи можех и аз. Имаше твърде много оръжия, за да се опитваме да ядосаме някой от тях и да се пробваме да се нахвърлим на останалите. Превъзхождаха ни по численост и по огнева мощ. Не беше добър начин да започнеш седмицата.

— Сега всички ще слезем по стълбите — каза Тайтъс. — Искаме всички вие да се присъедините към лова. Ще ви пуснем в горите. Ако успеете да ни избягате, сте свободни. Може да изтичате до най-близкия полицейски участък и да ни предадете. Ако се пробвате да направите нещо преди да ви пуснем, просто ще ви убием. Разбрахте ли?

Просто го погледнахме.

— Не ви чувам.

— Чух какво каза — отвърнах аз.

— Ами ти, русолявко?

— И аз чух — каза Едуард.

— Вълчо, чу ли ме?

— Не ме наричай така — каза Ричард.

Той също не звучеше особено уплашен. Добре. Ако трябва да умирате, поне умрете храбро. Вбесява враговете.