Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

Окръжният прокурор отново се изкашля.

— Три — отговори той неохотно. Но миг след това очите му се оживиха. — Чу ли за великолепния митинг, който уредихме в…

Нед Бомонт го прекъсна.

— Все в същия дух ли бяха? — попита той.

— Ъъ… повече или по-малко. — Окръжният прокурор облиза устни и в погледа му започна да се промъква умолителен израз.

— Колко повече… или по-малко?

Очите на Фар се преместиха от очите на Нед Бомонт към вратовръзката му, а после настрана, към лявото му рамо. Той помръдна неопределено устни, но не пророни нито звук.

Сега усмивката на Нед Бомонт беше явно злорада.

— И във всички се казва, че Пол е убил Тейлър Хенри, нали? — запита той със сладникав глас.

Фар скочи, лицето му стана светлооранжево от вълнение, очите му се впиха уплашено в очите на Нед Бомонт.

— Не говори така, Нед! — изпъшка той.

Нед Бомонт се засмя.

— Нервите ти са изопнати, Фар — каза той със същия сладникав глас. — Трябва да се пазиш, иначе няма да издържиш. — Лицето му стана сериозно. — Говорил ли ти е Пол за това? Имам предвид твоите нерви.

— Н-не.

Нед Бомонт пак се усмихна.

— А може да не го е забелязал… още. — Вдигна ръка, погледна часовника си, после — Фар. — Разбра ли кой ги е писал? — запита той рязко.

Окръжният прокурор запелтечи:

— Виж какво, Нед, аз не съм… нали разбираш… това не е… — запъна се и спря.

— Е? — подкани го Нед Бомонт.

Окръжният прокурор преглътна и произнесе отчаяно:

— Имаме налице нещо, Нед, но още не е сигурно. Може да не излезе нищо. Ти ги разбираш тия работи.

Нед Бомонт кимна. Сега лицето му изразяваше само дружелюбие. Гласът му беше монотонен и спокоен, без да бъде хладен:

— Узнали сте къде са писани и на коя машина, и само толкова. Нямате достатъчно данни, за да се досетите кой ги е писал.

— Точно така, Нед — избъбра Фар с вид на голямо облекчение.

Нед Бомонт улови ръката на Фар и я стисна сърдечно.

— Достатъчно — рече той. — Е, трябва да бягам. А ти не бързай. Уверявам те, по-важното е да си сигурен, че си на прав път.

Лицето и гласът на окръжния прокурор бяха възбудени от вълнение:

— Благодаря ти, Нед, благодаря ти!

В девет часа и десет минути същата вечер телефонът във всекидневната на Нед Бомонт иззвъня. Той бързо отиде до апарата.

— Ало… Да, Джек… Да… Да… Къде?… Добре, чудесно. Достатъчно за тази вечер. Много ти благодаря.

Когато сложи слушалката, бледите му устни се усмихваха. Очите му блестяха дръзко. Ръцете му леко трепереха.

Не направи и три крачки, и телефонът отново звънна. Поколеба се, върна се при апарата.

— Ало… А, Пол, здравей… Да, омръзна ми да се правя на болен… Нищо особено, просто реших да се отбия да те видя… Не, съжалявам, но не мога. Не се чувствам толкова укрепнал, колкото предполагах. Мисля, че е по-добре да си легна… Дадено, утре, разбира се… — Довиждане.

Вървешком си сложи мушамата и шапката и слезе по стълбата. Когато отвори пътната врата, вятърът зашиба лицето му и го обля с дъжд, докато извървя половин блок до гаража на ъгъла.

В стъклената будка на гаража един длъгнест човек с кестенява коса и някога бял работен комбинезон, изтегнал се на дървен стол и вдигнал краката си на полицата над електрическия радиатор, четеше вестник. Той свали вестника, когато Нед Бомонт каза: „Здравей, Томи.“

Мръсното лице на Томи правеше зъбите му да изглеждат по-бели от обикновено. С усмивката си той показа много от тях и рече:

— Май не го бива времето тази вечер.

— Вярно. Би ли ми услужил с една кола? Да ме прекара по междуселски пътища тази нощ?

Томи отговори:

— Господи!… Няма що, вижда се, че ти си решаваш кога да караш. И нищо не може да те накара да тръгнеш в лошо време, а? Е, щом е така, имам там един „Буик“, на който не държа особено.

— Ще може ли да ме закара докъдето искам?

— Всичко е възможно — каза Томи, — особено в такава нощ.

— Добре. Зареди ми го с бензин. Кой е най-хубавият път покрай Ленивия поток в такава нощ?

— Докъде?

Нед Бомонт погледна замислено гаражиста, после отвърна:

— Приблизително до мястото, където се влива в реката.

Томи кимна.

— Къщата на Метюз ли? — запита той. Нед Бомонт не отговори.

— Зависи къде отиваш — подхвърли Томи.

— Да, именно в къщата на Метюз. — Нед Бомонт се намръщи. — Но между нас да си остане, Томи.

— Защо дойде при мен: защото мислеше, че ще те издам, или защото знаеше, че няма да те издам? — запита го Томи с основание.

— Бързам — каза Нед Бомонт.