Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

Джек седна предпазливо, преметна крак въз крак, сложи шапката си на пода и като погледна най-напред цигарата си, а после Нед Бомонт, каза:

— По всичко личи, че тия неща са писани от дъщерята на Медвиг.

Очите на Нед Бомонт се разшириха за миг. Лицето му загуби отчасти руменината си и дишането му стана неравномерно. Но в гласа му нямаше никаква промяна. — Защо ти се струва така?

От един вътрешен джоб Джек извади два листа, сходни по размер и качество, сгънати по един и същ начин, и ги подаде на Нед Бомонт. Той ги разгъна и видя, че на всеки от тях бяха напечатани с пишеща машина по три въпроса — три едни и същи въпроса на всеки лист.

— Единият е същият, който ти ми даде вчера — каза Джек. — Можеш ли да познаеш кой?

Нед Бомонт бавно поклати глава.

— Няма никаква разлика — обяви Джек. — Аз написах други на Чартър Стрийт, където Тейлър Хенри, държал стая, в която идвала дъщерята на Медвиг — с пишеща машина „Корона“, която намерих там, и на хартия, която също взех оттам. Доколкото е известно, стаята е имала само два ключа. Единият е бил у него, другият — у нея. Тя е ходила там най-малко два пъти след убийството му.

Надвесен навъсено над листовете в ръцете си, Нед Бомонт кимна, без да вдига глава.

Джек запали нова цигара от вече изпушената, стана, отиде до масата, смачка угарката на първата цигара в пепелника там и се върна на мястото си. В лицето и държанието му нямаше нищо, което да показва, че го интересува как ще реагира Нед Бомонт на тази находка.

След още една минута мълчание Нед Бомонт повдигна леко глава и запита:

— Как разбра това?

Джек отмести цигарата в ъгълчето на устата си, където тя се заклати, докато говореше.

— Водих се по сведението на тазсутрешния „Обзървър“ за мястото. От него се е водила и полицията, само че ме беше изпреварила. Но имах късмет: оставеният на пост полицай се оказа мой приятел — Фред Хърли — и срещу десет долара ми позволи да тършувам колкото си искам.

Нед Бомонт тръсна листовете в ръката си така, че зашумоляха.

— Това известно ли е на полицията? — попита той.

Джек повдигна рамене.

— Не съм им казвал. Подпитах Хърли, но той не знаеше нищо сложили го там просто да пази, докато решат какво да правят. Тъй че може да знаят, а може и да не знаят. — И изтърси пепелта от цигарата си на пода. — Мога да проверя.

— Няма нужда. Какво друго научи?

— Нищо друго не съм търсил.

След като погледна бегло непроницаемото лице на мургавия младеж, Нед Бомонт се взря отново в листовете.

— А какво представлява тази квартира?

— На номер 1324 е. Държали стая и баня под името Френч. Хазайката твърди, че до идването на полицията днес тя не знаела кои са в действителност. Може и да е така. В такава къща много-много не се разпитва. Казва, че често идвали там, главно следобед, и че момичето се отбило два пъти през последната седмица, но не била сигурна, понеже човек можел лесно да влезе, без да го забележат.

— А уверена ли е, че е била именно тя? Джек направи уклончив жест.

— Описанието съвпада. — Той помълча, после добави небрежно, изпущайки дим: — От убийството насам тя е единствената, която хазайката е видяла.

Нед Бомонт повдигна глава. Очите му бяха сурови.

— А идвали ли са и други там, при Тейлър? — попита той.

Джек направи отново уклончив жест.

— Хазайката не искаше да говори. Каза само, че не знаела, но от начина, по който го каза, познах, че лъже.

— Не личи ли по вещите в стаята? Джек поклати глава.

— Не. Там няма кой знае колко женски вещи — само едно кимоно, тоалетни принадлежности, пижама и други от тоя род.

— Има ли много негови неща?

— Ами един костюм, чифт обувки, малко бельо, пижама, чорапи и тъй нататък.

— А шапки? Джек се усмихна.

— Нямаше шапки — отговори той.

Нед Бомонт стана и отиде до прозореца. Навън беше почти тъмно. За стъклото се залепиха десетина дъждовни капки и още толкова чукаха тихо по него, докато Нед Бомонт Стоеше там. Той се обърна отново към Джек и произнесе бавно:

— Много ти благодаря, Джек. — Очите му гледаха мрачно, разсеяно лицето на Джек. — Мисля, че скоро ще имам нова работа за теб… може би още тази вечер. Ще ти се обадя по телефона.

Джек каза: „Добре“, стана и излезе.

Нед Бомонт отиде до стенния шкаф, извади костюма си, влезе в банята и се облече. Когато излезе оттам, завари в стаята си една медицинска сестра — висока, възпълна жена с лъскаво бледо лице.

— А, вие сте се облекли! — възкликна тя.

— Да, трябва да изляза.