Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

В смаяното й изражение се прокрадна тревога.

— Не бива, мистър Бомонт — възрази тя. — Нощ е, започва да вали, пък и доктор Тейт ще…

— Знам, знам — каза той нетърпеливо и като я заобиколи, закрачи към вратата.

Мисис Медвиг отвори външната врата.

— Нед! — извика тя. — Ти луд ли си? Да скитосваш в такава нощ! А едва си излязъл от болницата!

— Нали в таксито не тече — отговори той, но усмивката му беше вяла. — Тук ли е Пол?

— Излезе само преди половин час, мисля, че отиде в клуба. Но влез де, влез.

— Опал в къщи ли си е? — попита той като затвори вратата и тръгна след нея през вестибюла.

— Не. Шляе се някъде от сутринта.

Нед Бомонт се спря на вратата на всекидневната.

— Не мога да остана — каза той. — Ще притичам до клуба да потърся там Пол. — Гласът му не беше твърде спокоен.

Старата жена се извърна бързо към него.

— Дума да не става! — сгълча го тя. — Погледни се, ще простинеш. Седни до камината, ще ти донеса нещо горещо за пиене.

— Не мога, майко — възрази той. — Имам да ходя на много места.

Сините й очи, които не издаваха възрастта, светнаха и се оживиха.

— Кога те изписаха от болницата? — попита тя.

— Току-що.

— Ти си избягал — каза тя укорително. Сянка помрачи ясните й сини очи. Тя пристъпи към Нед Бомонт и приближи лицето си до неговото: бяха почти еднакви на ръст. Сега гласът й беше дрезгав, сякаш излизаше от засъхнало гърло. — Нещо във връзка с Пол ли? — Сянката в очите й явно изразяваше страх. — И Опал?

Гласът му едва се чуваше:

— Нещо, за което трябва да говоря с тях.

Тя докосна бузата му малко свенливо с костеливите си пръсти и рече:

— Ти си добро момче, Нед.

Той я обгърна с едната си ръка.

— Не се безпокой, майко. Няма нищо страшно, можеше да бъде и по-лошо. Само… ако Опал се прибере, задръж я… ако можеш.

— А не можеш ли да ми кажеш какво е, Нед? — попита тя.

— Не сега и… ъ-ъ… по-добре да не разберат, че мислиш за лошо.

Нед Бомонт прекоси пет пресечки под дъжда и стигна до една дрогерия. Използва телефона там, първо, за да повика такси, а после набра два номера и попита за мистър Метюз. Мистър Метюз не се яви на телефона.

Набра друг номер и потърси мистър Ръмсън. След малко заговори:

— Здравей, Джек, тук е Нед Бомонт. Зает ли си?… Чудесно. Виж какво. Искам да разбереш дали момичето, за което си говорихме, е ходило днес при Метюз от „Обзървър“ и ако е ходило, какво е правило след това… Точно така, Хел Метюз. Опитах се да се свържа с него по телефона в редакцията и в дома му, но все безуспешно… Е, гледай да действаш тихомълком, но разбери тази работа колкото може по-бързо… Не, не съм в болницата. Ще си бъда вкъщи. Знаеш номера ми… Да, Джек. Чудесно, благодаря, и ми звъни по възможност по-често… Довиждане.

Излезе, отиде при чакащото такси, качи се на него и каза на шофьора адреса си, но след пет-шест пресечки почука с пръсти на предното стъкло и даде на шофьора друг адрес.

Скоро таксито спря пред ниска сивкава къща в средата на полегата, добре окосена морава. „Чакай“ — каза Нед Бомонт на шофьора и слезе.

Когато позвъни, външната врата на сивкавата къща се отвори и пред него застана червенокоса прислужница.

— Тук ли е мистър Фар? — запита я той.

— Ще проверя. За кого да доложа?

— За мистър Бомонт.

Окръжният прокурор влезе в приемната с протегнати ръце. Червендалестото му, обикновено свирепо лице, сега беше разтегнато в усмивка.

— Чудесно, чудесно, Бомонт, много ми е приятно — заговори той, втурвайки се към своя посетител. — Е, дай ми палтото и шапката си.

Нед Бомонт се усмихна и поклати глава.

— Не мога да остана — каза той. — Отбих се само за секунда пътьом от болницата към къщи.

— Значи отново си във форма? Великолепно!

— Чувствам се горе-долу добре — каза Нед Бомонт. — Има ли нещо ново?

— Нищо особено. Ония типове, дето са те малтретирали, още са на свобода… крият се някъде… но щети хванем.

Нед Бомонт изкриви нехайно уста.

— Нали не съм умрял, а и те не се опитваха да ме убият: можете да им лепнете само обвинение за физическо насилие. — Той гледаше Фар малко сънливо. — Има ли още от ония послания с трите въпроса?

Окръжният прокурор се изкашля.

— Ъ-ъ… да, сега си спомням, получиха се още едно или две.

— Точно колко? — запита Нед Бомонт. Гласът му беше вежливобезразличен. Крайчетата на устните му бяха привдигнати леко в ленива усмивка. В очите му проблясваше весела искрица, но бяха приковани в очите на Фар.