Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Както и у нея. Джилиън седеше на пода и се взираше в тетрадката. Сърцето й щеше да се пръсне, а тя не можеше да си обясни защо. Нима само поради това, че баща й бе счел тази легенда за толкова важна, че да й посвети отделна тетрадка? Думите, написани от ръката му преди петнайсет години, излъчваха страхотно напрежение. Завладяна от необяснимо предчувствие, Джилиън отново се зачете.

Около час по-късно откри кода. Взираше се в символите и не вярваше на очите си. Сграбчи чантата си, измъкна една химикалка и започна да транскрибира тайнствените знаци. След като записа няколко думи на листа, бързо го сгъна и го мушна в чантата си. Щеше да довърши работата си вкъщи.

Беше страхотно възбудена.

По челото й се стичаше пот, сърцето й се мяташе в гръдния кош като животно в клетка, ръцете й трепереха. Едвам се удържа да не извика дивашки.

Професор Шърууд бе успял. За първи път в живота си Джилиън бе напълно, до мозъка на костите си, убедена в нещо. Баща й бе открил анзарите.

И тя щеше да тръгне по стъпките му.

Бен Луис се бе настанил удобно в любимия си бар в Манаус, Бразилия, с бутилка от любимото си уиски на масата и с любимата си сервитьорка на коленете. Животът минаваше през скапани и готини периоди, а Бен си мислеше, че в момента му е страшно гот. Колко му трябва на един мъж да се размекне — хубаво уиски и дашна жена. Всъщност една част от него не омекваше никога, откакто бе влязъл в пубертета. Затова сладката Тереза си падаше по него. Тя беше руса и говореше лош португалски с американски акцент, тъй че сигурно името й беше Тирийз, ала това нямаше значение. Важното беше, че тя скоро свършваше работа и щеше да го заведе в стаята си, за да прекара следващите час-два под него. Да, да, душата му направо се размекваше.

Барманът Кристъс й викна да си размърда задника. Тя първом се нацупи, сетне се усмихна и силно целуна Бен по устните.

— Само още половин час, скъпи. Ще издържиш ли?

Бен повдигна тъмните си вежди.

— Разбира се. Има за какво да чакам.

В смеха й прозвуча топъл женски копнеж.

— Идвам! — обърна се тя към Кристъс, който се бе намръщил и отново я викаше.

Когато Тереза стана от скута му, Бен я шляпна по задника, удобно се облегна назад и отпи от уискито. Като всички предпазливи мъже, седеше с гръб към стената. Тъмният, тесен, опушен бар бе любимо място на всички американци. По някакъв тайнствен начин хората успяваха да намерят себеподобни във всяка страна, във всеки град, както морето подкопава брега на точно определено място. Бразилия беше страшно далеч от Алабама, където Бен бе израсъл, ала тук се чувствуваше като у дома си. Барът беше пълен с препатили, очукани от живота мъже, но по една или друга причина те не изпитваха нужда да вардят гърбовете си. Бен харесваше странната сбирщина в заведението на Кристъс: водачи, лодкари, наемници. Мнозина смятаха бара за скитническа дупка, може би някога е бил нещо такова, може би пак щеше да бъде, но всъщност той бе приятно тъмно местенце, където можеш да се скриеш от жегата и да пийнеш по чашка с някоя сродна душа.

Бен предполагаше, че ще бъде в безопасност и на бара: в заведението нямаше човек, който би желал да го пречука, а и Кристъс щеше да пази гърба му. Но всъщност той не седеше с гръб към стената, защото очакваше нож или куршум, макар че неведнъж бе минавал на косъм от смъртта. Бен искаше да следи всичко, което ставаше пред очите му и всеки новодошъл. Винаги беше нащрек. По природа беше наблюдателен и предпазлив; тези качества неведнъж бяха спасявали живота му. А точно сега не беше моментът да скъсва с дългогодишните си навици.

Той веднага забеляза двамата мъже, които влязоха в бара и се спряха пред вратата, за да привикнат очите им към мрака, преди да си изберат място. Това, което видя, изобщо не му хареса. Единия не бе виждал никога през живота си, но другия познаваше по лице и име и беше чувал доста неща за него — все лоши. Стивън Кейтс беше изпечен мошеник, лишен от всякакви морални принципи и скрупули, — човек, който се интересува единствено от собствения си задник. Пътищата им не се бяха пресичали никога, но навикът на Бен да си вре носа навсякъде и да разпитва му бе помогнал да си създаде доста добра представа за Стивън Кейтс. Обаче нещо не пасваше: Кейтс действаше в Щатите, кой вятър го бе довял в Бразилия?

Двамината тръгнаха към бара. Кейтс се наведе към Кристъс и му заговори тихо. Якият барман мълчаливо сви рамене. Добрият стар Кристъс мълчеше като риба, ако някой му се стореше съмнителен — това бе още една от причините, поради които барът му бе толкова популярен.