Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Но сега изведнъж я обзе любопитство, дощя й се отново да установи духовен контакт с баща си чрез записките му. Не, той не беше шантав! Някои от теориите му наистина бяха невероятни, но и преди петстотин години представата за кръглата форма на земята също е била считана за налудничава. Баща й бе прекарал безкрайни часове над карти, схеми и описания в търсене на доказателства, потвърждаващи схващанията му. Изправен пред няколко отломки от глинени съдове, той можеше да обрисува жива картина от отдавна отминал живот.

Имаше нужда от онези стари кашони. Баща й винаги я бе подкрепял и в този миг тя се нуждаеше от поддръжката му повече от всякога. Той си бе отишъл, но записките му бяха част от него; те щяха да й разкрият много повече за личността му от няколкото негови снимки, които притежаваше.

Джилиън се поколеба за миг. Това бе най-мрачният ден в кариерата й, не бе се чувствала толкова ядосана и тъжна откакто й съобщиха за гибелта на баща й. Тя бе независим човек, ала и най-твърдите хора понякога се нуждаят от утеха. Искаше й се отново да усети присъствието на професор Шърууд, като освежи избледнелите си спомени.

Джилиън бързо влезе в хола, за да потърси телефонния номер на Рик в тефтерчето си. Обстоятелството, че не го знаеше наизуст, даваше достатъчно ясна представа за взаимоотношенията им. Помежду им не съществуваше никаква емоционална връзка. Брат й няколко пъти й беше искал пари на заем, но иначе не се срещаха повече от веднъж годишно и това им стигаше.

Тя набра номера, чака около минута и затвори. Беше й пределно ясно, че вероятно ще са й необходими няколко дни, за да се свърже с него, затова потисна нетърпението си и се преоблече в анцуг, физическите упражнения помагаха при стрес, пък и тя държеше винаги да е в добра форма, затова три пъти седмично ходеше на аеробика, а сутрин тичаше.

Щом се прибра след няколко часа, Джилиън веднага се хвана за телефона. За голямо нейно учудване още след първото иззвъняване, оттатък някой вдигна слушалката и груб мъжки глас излая „Ало“ в ухото й.

— Рик, Джилиън се обажда. Ще си бъдеш ли вкъщи тази вечер?

— Защо? — с неприкрита подозрителност попита той.

— Искам да прегледам онези кашони със записките на татко.

— За к’во?

— Ами просто искам да видя какво има вътре. Добре знаеш, че никога не сме ги отваряли.

— Какво толкова те интересуват тия боклуци?

— Любопитна съм. — Тя не искаше Рик да усети колко е огорчена и обидена и колко много иска да установи духовен контакт с покойния им баща.

— Не ми се ще да кисна цяла вечност тука и да те зяпам как ровиш из онзи прахоляк — рече той. И през ум не му минаваше да й даде кашоните. Рик за нищо на света не би се отказал от нещо, което считаше за свое преимущество.

— Добре де — небрежно подметна Джилиън. — Забрави за това. Чао!

— Чакай малко — нетърпеливо я прекъсна той. Тя усети как някаква идея се оформя в мозъка му. — Абе… всъщност що не минеш насам? Ще можеш ли да ми дадеш и някой долар назаем? Нещо съм го закъсал.

— Ами, не съм сигурна — уклончиво отвърна тя, защото не й се искаше той да разбере, че е готова на всичко, само и само да се добере до записките. — Колко искаш?

— Не много. Една стотачка, да речем.

— Сто долара?

— Добре де, направи ги петдесет.

— Ще видя колко пари имам.

— Идваш ли? — нетърпеливо попита той.

— Тръгвам. Сигурен ли си, че няма да излизаш?

— Няма да мърдам никъде — отсече той и изтракването на хлопнатата слушалка отекна в ухото й. Такъв си беше Рик. Джилиън понякога се питаше дали някога ще разбере колко безсмислени са опитите му да й прави напук.

Тя провери в портмонето си дали има петдесет долара. Тази вечер нямаше да се нуждае от пари, защото не обичаше да вечеря сама навън, а резервоарът на колата й беше пълен. Петдесет долара бяха добра цена за възможността да потърси утеха сред документите на баща си. Рядко й се случваше да я налегне униние, защото бе здраво стъпила на земята, ала понякога и най-издръжливите растения залиняват. А тази вечер листата й направо капеха.

Реши да остане с анцуга, защото ровенето из онези прашасали кашони щеше да бъде доста мръсна работа. Четиридесет и пет минути по-късно спря пред блока на Рик. Комплексът се състоеше от три двуетажни блокчета, боядисани в бледо розово. Преди години те може би са ловели окото, но сега мръсни кафеникави петна загрозяваха фасадите им, а първоначалният розов цвят бе придобил сивкав оттенък. Рик живееше на партера в лявата сграда. Паркингът бе претъпкан с коли в различни стадии на разложението. Обитателите на апартаментите бяха кажи-речи в същото състояние.