Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Джилиън почука на вратата. Вътре работеше телевизор, но Рик го нямаше никакъв. Тя почука по-настойчиво.

— Добре, добре, чух — промърмори някой, хлопна се врата и брат й се показа на прага.

Джилиън винаги се изненадваше колко приятни са все още момчешките черти на лицето му. Цигарите, алкохолът и безразборният живот не бяха оставили никакъв отпечатък върху него. Наистина Рик изглеждаше малко уморен, но все още бе твърде привлекателен мъж.

— Здрасти. Донесе ли мангизите?

— Имам около петдесет долара, но ако ти трябват повече, ще се опитам да ти намеря — отвърна му тя, произнасяйки наум: „Здравей, Аз съм добре, а ти как си?“. Рик миришеше на алкохол. Дори и когато беше трезвен, брат й не се отличаваше с кой знае какви маниери, да не говорим пък, когато беше пил. За съжаление, той рядко изтрезняваше.

— Че как да не ми трябват? Иначе нямаше да ти искам сто долара! — изсъска той.

Джилиън сви рамене и демонстративно отвори портмонето си, за да му покаже, че е готова да му даде всичките си пари. Точно петдесет и седем долара. Нямаше да ги види повече, но това не я вълнуваше. Подаде банкнотите на Рик и го попита:

— Къде са кашоните?

— Ей там, в другата спалня.

Въпросната спалня явно никога не бе виждала легло, защото бе превърната в склад за ненужни вещи. Очевидно Рик захвърляше вътре всички неща, които дразнеха погледа му, включително и мръсните си дрехи. Кашоните на професор Шърууд бяха струпани в единия ъгъл. Джилиън с труд си проби път до тях и разчисти малко място, за да може спокойно да разопакова съдържанието им.

— Какво търсиш? — любопитно попита Рик. Подозрението в гласа му й подсказа, че не й е повярвал по време на телефонния разговор.

— Нищо. Просто искам да прочета записките на татко. Искаш ли да ми помогнеш?

— Не, мерси — отвратен отвърна той. — Предпочитам да си забъркам едно питие и да погледам телевизия.

— Както искаш — спокойно каза Джилиън и се протегна към първия кашон; бяха пет на брой, раздърпани, лекьосани и прашасали — като всички любими вещи на професора, и тези бяха покрити с прах. Джилиън седна на пода и дръпна кафявата лепенка на горния капак.

Вътре бяха подредени археологически студии, които тя сортира по тематика. Някои от книгите бяха изключително редки издания и Джилиън с благоговение прелистваше страниците им.

Другите кашони съдържаха папки със записки за различни разкопки, статии, които се бяха сторили интересни на професора, карти и схеми от различни епохи, тетрадки, в които беше записвал собствените си идеи и хипотези.

Проучването на легендата за Анзар бе сложило край на живота на баща й и коренно бе променило нейния. Джилиън не само бе загубила баща си, но и бе изтръгната от корените си; и до ден днешен последната неуспешна експедиция на баща й хвърляше мрачна сянка върху кариерата й. Тя продължи да прелиства тетрадката в търсене на личните бележки на професора за легендата, която й бе струвала толкова много, ала не откри глава, посветена на Анзар. Остави тетрадката настрана и посегна към следващата, но и в нея не се споменаваше за древното племе.

Джилиън прегледа още две тетрадки, докато попадна на онази, която търсеше. Корицата бе надписана с едри черни букви: „Южноамериканската цивилизация Анзар“. Само тази тетрадка бе посветена на една-единствена теория. Джилиън усети прилив на възбуда, щом извади бележника от кашона и внимателно го разтвори. Дали щеше да открие онова, което бе завладяло въображението на баща й и го бе накарало да рискува кариерата и живота си, губейки и едното, и другото.

Професор Шърууд бе събрал митове и легенди от различни извори, в които се упоменаваше за „Императрицата“ или за „Сърцето на кралицата“. Произходът на митовете бе неизвестен, макар че Сайръс Шърууд ги бе проучил до най-малката подробност. Не можеха да бъдат преписани нито на инките, нито на майте, макар че безспорно принадлежаха на развита цивилизация. Преданията разказваха за един „каменен град под море от зеленина в земите на Анзар“. Различните версии, с дребни различия в детайлите, повествуваха за някаква велика войнствена кралица, която се влюбила в смел воин от чуждо племе. Той загинал, защищавайки каменния град и войнствената кралица от племето на „безкръвните крилати демони“. Императрицата, съсипана от скръб, дала тържествен обет пред тялото на любимия си, че сърцето й никога няма да принадлежи на друг, нито в този живот, нито в следващите. Тя доживяла до дълбока старост и когато умряла, сърцето й се превърнало в червен скъпоценен камък, който бил поставен на гроба на любимия й, за да му принадлежи за вечни времена. Предполагало се, че този камък притежава магическа сила, която пази анзарите от зли сили. Никой не можел да проникне в каменния град под зеленото море. Тази легенда бе разпространена в различни варианти по целия свят и Джилиън така и не можеше да разбере защо бе пробудила особен интерес у професор Шърууд.