Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Тя бе свикнала да говори пред публика, защото го бе правила често, но сега гърдите й се свиваха от някакво странно чувство. Джилиън изложи накратко как е намерила бележките на баща си за древния град и племето на анзарите, сетне разказа и преданието. Обясни как заедно с брат си и един негов приятел са организирали експедиция, за да докажат правилността на теорията на баща й и как двамата мъже са загубили живота си в джунглата.

Видеокамерите бръмчаха в гробната тишина.

— Ние открихме Каменния град на анзарите. Той наистина е издълбан от камък и сигурно е бил обитаван от хиляди жители. Не успяхме да открием много предмети, което ме наведе на мисълта, че анзарите са напуснали града и са отнесли всичко със себе си. Но са ни оставили своя величествен храм. Вътре е разположен един-единствен гроб, с барелеф, изобразяващ мъжка фигура. В храма се издигат статуи на жени-воини…

Тя не можа да продължи, защото залата бръмна като кошер, гъмжащ от сърдити пчели. Както трябваше да се очаква, пресата не уважи молбата на Бен представителите на Министерството на паметниците на културата първи да зададат въпросите си.

— Твърдите, че сте открили амазонките, така ли, г-це Шърууд? — попита един репортер от радиото.

— Историците ще хвърлят светлина върху този въпрос. Каменният град тепърва ще бъде обстойно проучван. Съобщих само, че сме открили статуи на жени-воини.

— Каква е височината им?

— Около три метра, заедно с пиедестала.

— Баща ви свързан ли е с военното разузнаване? — извика друг репортер.

— Не. Той беше професор по археология.

— За Сайръс Шърууд ли става дума?

— Да — напрегнато отвърна тя.

— Той не е ли известен като „Шантавия“ Шърууд?

— Да. Но това откритие доказва, че той изобщо не е бил шантав. Професор Шърууд е бил напълно прав.

— Какво представлява кодът?

— Баща ми го измисли, когато бях още дете. Основан е върху Господната молитва.

Бен я изгледа с невярващ поглед.

— Синьорина Шърууд — обърна се към нея брадат господин с двуреден костюм, вероятно служител в министерството. — Какво доказателство за тази приказна находка можете да ни представите?

В залата се възцари гробна тишина.

— Снимки? — настоя господинът. — Образци? — Тя не му отвърна и той тежко въздъхна. — Синьорина, подозирам, че това е една от онези шеги, които покойният ви баща толкова много обичаше.

— Може би — намеси се Бен — вие дължите извинение на г-ца Шърууд и баща й. Ние разполагаме с доказателство.

Джилиън побеля като платно. В този миг тя проумя всичко. Изгледа го като замаяна, когато Бен се наведе и измъкна едно пакетче изпод трибуната.

— Бен — тихо прошепна Джилиън.

Той махна с ръка, в очите му заиграха познатите дяволити пламъчета. Бен Луис постави пакетчето на трибуната и го разтвори.

Червеният камък грейна ослепително под ярката светлина на прожекторите.

— „Сърцето на императрицата“. Червен диамант, един от най-редките скъпоценни камъни в света. — Камерите бясно щракаха, репортерите крещяха. Господинът от министерството зяпаше с увиснала челюст. — Мисля, че трябва отсега нататък да се нарича „Камъкът на Джилиън“.

— Не мога да повярвам — прошепна Джилиън. Отново се намираха в апартамента. Той успя с огромни усилия да я измъкне от бръмчащата зала. „Сърцето на императрицата“ се намираше под любящото попечителство на министерството, което организираше нова експедиция и археолози от целия свят се молеха да бъдат включени в нея. „Сърцето на императрицата“ щеше да бъде показано в информационните емисии по целия свят.

— Много драматично беше наистина — съгласи се Бен. — Голямо шоу! Като си помислиш само, че камъкът беше там, още преди те да влязат.

— Не това — каза тя. Гледаше го с широко отворени очи, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Той бързо я сграбчи, метна я на леглото и я притисна с едрото си тяло.

— Не ми беше много трудно да стигна до това решение — призна си той. — Когато ме заряза, разбрах, че трябва да избирам между теб и камъка и предпочетох теб.

— Но парите…

— Да, камъкът щеше да ми донесе много пари, но аз не съм бедняк. Трябва да имам към четвърт милион в банката.

— Долара? — слисано го попита тя.

— Разбира се. Имах страхотни планове за диаманта, но ще продължа да работя като водач. И без друго ще ми е скучно.

Тя го прегърна през врата. Сълзите бяха напуснали очите й и той се успокои.

— Този път изобщо няма да мога да си почина — каза той. — Тия твоите хора за колко време ще се подготвят?