Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Сеньората им се притече на помощ с два чифта стари кожени сандали. Те също бяха твърде големи за Джилиън, но все някак щяха да се задържат на краката й.

Сетне се настаниха на масата и пиха горещо, сладко кафе. Джилиън седеше мълчалива и бледа, докато Бен разказваше на сеньората същността на историята. Той изпусна доста подробности, изобщо не спомена за диаманта, обясни само, че Дутра е убил брата на Джилиън и ги е преследвал, защото са станали свидетели на убийството. Разказът му не бе особено убедителен, но сеньората не му зададе никакви въпроси.

Наместо това заяви, като че ли ставаше дума за нещо съвсем обикновено:

— Утре сутринта моите хора ще отнесат тялото във вътрешността на джунглата. Не е хубаво да го погребваме близо до къщата. Заради миризмата, нали знаете.

Бен си мислеше, че мъртвият Дутра едва ли щеше да мирише толкова гадно, колкото приживе, но запази забележката за себе си. Никой не спомена нищо за властите. Хората в изолираните селища се оправяха сами с неприятностите.

— Сеньора, мога ли да използвам тоалетната? — попита Джилиън. За първи път обелваше дума, откакто бе благодарила за кафето.

Възрастната жена кимна и посочи към задната част на къщата. Джилиън стана от масата. Бен я проследи с поглед. Главата й бе сведена.

— Тя ще се съвземе — рече сеньората. — Силна е. Нападна го смело, без да се колебае и да си губи времето с писъци и кършене на ръце.

— Знам — каза Бен и се усмихна. — Тя притежава кураж за десетима.

Десет секунди по-късно се сепна и скочи на крака.

— По дяволите!

Той тръгна към верандата, където спяха. Раницата му бе изчезнала.

— Какво има? — разтревожено попита възрастната жена.

Бен полетя към пристана, псувайки на всяка крачка. Джилиън вече бе на сала, звездната светлина очертаваше силуета й на фона на лъскавата като стъкло река. Извика я, но тя вече дърпаше въжето, за да запали мотора. Запали на втория път и салът бавно започна да се отдалечава от пристана. Когато Бен стъпи на дървения кей, тя вече бе на двайсет метра от брега и разстоянието непрекъснато се увеличаваше. Бен стоеше напълно безпомощен на кея и гледаше как мракът поглъща любимата му.

Той псуваше със стиснати юмруци, когато сеньората застана до него.

— Защо избяга? — без заобикалки го попита тя.

— Скарахме се — отвърна Бен и прокара ръка през влажната си коса. О, Боже, как можа да излезе такъв глупак! Много добре знаеше, че Джилиън е опака и своенравна. Тя не можеше да се примири толкова лесно с поражението. Бен би трябвало да очаква подобна глупост от нейна страна.

— Сигурно не е било случайно спречкване.

— Да, доста сериозно беше — измърмори Бен.

— Какво ще направите, ако я настигнете? — подозрително попита възрастната дама.

През ума му мина мисълта за отмъщение, но Бен я отхвърли.

— Ще я целуна — рече той най-накрая. — Ще я любя. — Коленете му трепереха и той тежко се отпусна на земята. — Влюбен съм в нея — тихо рече и се вторачи в черната река.

— А! — разсмя се сеньората. — Не сте толкова глупав. След по-малко от час ще се съмне. Тогава ще можете да тръгнете подире й.

— Вие нямате лодка, сеньора.

— Защо ще си губите времето с лодка? — възкликна тя. — Много по-бързо ще я настигнете с моя самолет! Аз ще ви закарам.

Бен рязко се изправи. Надеждата лумна като пожар в гърдите му.

— Аз имам свидетелство за правоуправление, сеньора.

— Значи можете да тръгнете и сам, но ако не ми върнете самолета, ще ви открия, дори и да се скриете вдън земя и ще ви накажа. Вече трябва да се подготвяте. Колко гориво има на сала?

— Ще й стигне до следващото селище, но там ще трябва да зареди.

— Значи ще я чакате там.

Джилиън се движеше по средата на реката, следвайки широката, блестяща ивица. Бе успяла, но нито триумфираше, нито ликуваше. Чувстваше се уморена и отчаяна. Събитията от изминалата нощ бяха изсмукали силите й до капка. Тя съзнаваше колко е опасно за сама жена да пътува по реката със сал, но нямаше друг избор. Стигнеха ли Манаус, нямаше да може да вземе „Сърцето на императрицата“ от Бен. Това беше единственият й шанс и тя се бе възползвала от него.

Може би никога вече нямаше да го види. Всъщност не биваше да го подценява — Бен щеше да направи всичко възможно, за да я хване. Беше огледала плавателните съдове в селището: сред тях имаше няколко стари моторници, но те не можеха да се мерят с пъргавия сал. Единственият й проблем беше горивото, защото не разполагаше с пари. Щеше да се наложи да заменя хранителни продукти за бензин. Гладът не я плашеше. Ако не се сдобиеше с гориво, щеше да гребе. В такъв случай Бен може би щеше да я настигне, но щеше да се справи и с него.