Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Това му бе достатъчно. Гневът му нарастваше и той едвам го сдържаше. Сграбчи ръката й и я принуди да се обърне и да го погледне.

— Няма да стане — каза, като натъртваше всяка дума.

— А, така ли? И как мислиш да ме спреш? Ще ме отвлечеш ли? — Гласът й беше и сърдит, и предизвикателен.

— Ако е необходимо.

— Предполагам, че ще го направиш. — Тя издърпа ръката си. — Но ще направиш по-добре, ако последваш собствения си съвет и понесеш загубите си. Затова просто забрави за облекчаването на съвестта си чрез организирането на експедиция и си спести усилията, тъй като няма начин да ме принудиш да имам нещо общо с нея.

— Не искам да си облекчавам съвестта — изстреля думите той. — Казах ти, че ще намеря онова доказателство, и ще го направя, дори и ако трябва да те влача по целия път обратно.

— Предполагам, че искаш да ме направиш известна против волята ми и мислиш, че това би оправило нещата? Кражбата си е кражба. Нищо не може да я промени.

— И от кого, по дяволите, съм откраднал? От народа на Бразилия? Посочи ми един човек, който ще има полза от това, че диамантът ще бъде заключен в музея и дори няма да бъде изложен, за да не го открадне някой! Деветдесет процента от хората дори няма и да чуят за него, а дори и да чуят, хич няма да ги заинтересува. Ами ако го бях намерил, както си копая из планината? Диамантът щеше да е същият, но тогава можех да го взема — щеше да е на този, който го намери, нали? — Бен крещеше. Никога през живота си не беше изпадал в такава ярост.

— Ще откраднеш от историята.

— Глупости! Можеш да поставиш късче стъкло на неговото място и историята на Анзар ще бъде абсолютно същата!

— Но там не е стояло парче стъкло, а „Сърцето на императрицата“. Учили са ме през целия ми живот да почитам миналото, да ценя всяко късче от историята, което можем да намерим, защото е част от нас, от това, което сме ние и от това как сме достигнали до онова, което сме днес. Принуждавала съм се да стоя будна повече нощи, отколкото можеш да си представиш, с пистолет в ръка, за да пазя разкопките от крадци. Мислиш ли, че сега мога да се превърна в един от тези крадци?

Той не постигаше нищо. Почувства се така, като че ли блъскаше главата си в каменна стена. Ако господ някога беше създал по-упорита жена от тази, не би искал да се срещне с нея. Тази му стигаше, за да го подлуди напълно.

Беше му достатъчно за тази вечер. Беше казал всичко, което трябваше. Щеше да я остави да си помисли и може би накрая здравият й разум щеше да надделее. Тя искаше да възстанови реномето на баща си и той й беше предложил начин да го стори. Щеше да приеме, че това е по-добро от нищо.

Между тях цареше пълна тишина през остатъка от нощта. Когато свършиха да ядат и разчистиха, той й посочи палатката с рязко движение на ръката си. Тя пропълзя вътре, без да каже и дума. Беше много трудно в такава малка палатка, но тя успя да не го докосне. От всички неща, които им се случиха през този ден, това го вбеси най-много.

Следващият ден започна по същия начин. Като че ли го беше изтрила напълно от мислите си, като че ли той не съществуваше вече или поне не го забелязваше, докато не я заговореше и не привлечеше за момент вниманието й — просто за миг, който траеше само колкото да му отговори с възможно най-малко думи. Маниерите й показваха, че му отговаря само защото възпитанието го налага.

Установи, че кара сала по-бавно, за да удължи времето, което тя щеше да бъде принудена да прекара с него. Това би дало повече време на здравия й разум да надделее. Надяваше се обаче, той самият да издържи, защото не бе разбрал досега колко трудно щеше да му бъде да се въздържа. Нарочната й резервираност го вбесяваше. Тя беше негова; никога нямаше да я остави да си отиде. Щеше да направи всичко необходимо, за да я задържи при себе си. Дори щеше да я отвлече, ако трябва, както беше предложила саркастично тя самата. Ако си мислеше, че не може да го направи, тогава тя съвсем не познаваше своя мъж.

Това беше най-важното. Тя беше негова и той беше неин. Как можеше да пренебрегне това? Как се осмеляваше да се опитва умишлено да разруши връзките помежду им? Щеше да се продъни в ада, ако позволеше това да се случи.

Все още беше светло, когато наближиха първото селище. Беше много мизерно, макар че имаше електричество, произвеждано от генератор. Докато доближаваше сала към разрушените докове, дотичаха деца. Бордеите бяха около петнадесетина, а имаше и една по-голяма сграда, която можеше да се нарече къща, макар че не изглеждаше много по-добре от бордеите. Нямаше нито един прозорец със стъкла в селището и всички покриви, включително и на „голямата сграда“ бяха от слама.