Томас Харис - Мълчанието на агнетата

— Какво е направил с останалата част от трупа?

— Погребал я нейде из планините.

— Показа ли ви главата, както беше в колата?

— О, да. По време на терапията се убеди, че може всичко да ми доверява. Често отиваше да поседи в колата при Клаус и да му показва любовните си картички.

— А сетне и самият Распай… умря. Защо?

— Откровено да си кажа, писна ми от вечното му хленчене. Всъщност му направих услуга. Терапията не му помагаше. Повечето психиатри имаха по един-двама безнадеждни пациенти, които с удоволствие ми препращаха. Никога преди не съм обсъждал този въпрос и сега започва да ми става досадно.

— А вечерята с шефовете на оркестъра?

— Не ви ли се е случвало да ви дойдат гости, а да нямате време да напазарувате? Тогава се налага да вадиш каквото има в хладилника, Кларис. Мога ли да те наричам Кларис?

— Да. А аз ще ви наричам просто…

— …Доктор Лектър. Струва ми се най-подходящо за твоята възраст и положение.

— Така е.

— Какво почувствува, когато влезе в гаража?

— Страх.

— Защо?

— Заради мишките и насекомите.

— Какво правиш, когато искаш да си вдъхнеш смелост?

— Нищо не помага. Освен волята да постигнеш целта си.

— Изплуваха ли в съзнанието ти спомени или картини, независимо дали съзнателно или неволно?

— Възможно е. Не съм се замисляла.

— Неща от живота ти може би…

— Ще трябва да си припомня.

— Какво почувствува, когато ти съобщиха за покойния ми съсед Мигс? Не си ме питала за него.

— Тъкмо се канех.

— Не се ли зарадва, когато научи?

— Не.

— Натъжи ли-се?

— Не. Вие ли му внушихте да стори това?

Доктор Лектър тихичко се изсмя.

— Нима питаш, федерален агент Старлинг, дали не съм подтикнал господин Мигс към престъплението, наречено самоубийство? Не ставай глупава. Но в глътването на отвратителния му език действително може да се открие приятна симетрия, не мислиш ли?

— Не.

— Излъга, госпожице Старлинг. Първата лъжа, която изрече пред мен. Тъжен случай, както би казал, Труман.

— Президента Труман ли имате предвид?

— Няма значение. Как мислиш, защо ти помогнах?

— Не знам.

— Джак Крофорд те харесва, нали?

— Не знам.

— Сигурно не казваш истината. А искаш ли да те харесва? Кажи ми, осъзнаваш ли желанието, да му се харесаш?

— Всеки иска да бъде харесван, доктор Лектър.

— Не, не всеки. Мислиш ли, че Джак Крофорд те желае сексуално? Убеден съм, че в момента е доста нещастен. Смяташ ли, че крои планове… съчинява сценарии, нагласява нещата така, че… да те наебе?

— Това не е сред нещата, които ме занимават, доктор Лектър, пък и думите подхождат повече на Мигс.

— Вече нищо не му подхожда.

— Вие ли му подсказахте да си глътне език?

— Винаги се изразяваш граматически правилно, но провинциалният ти акцент оплесква всичко. Крофорд недвусмислено те харесва и те смята за кадърна. Не вярвам, Кларис, че това странно стечение на обстоятелства се е изплъзнало от вниманието ти — ти получи както помощта на Крофорд, така и моята. Твърдиш, че не знаеш защо Крофорд ти помага. А знаеш ли защо аз го правя?

— Не, кажете ми.

— Мислиш ли, че е, защото обичам да те гледам и да си представям как те изяждам и каква си на вкус?

— Така ли е?

— Не. Искам нещо от Крофорд и имам намерение да трампя сведения. Той обаче няма да дойде да ме посети. Няма да поиска от мен да му помогна в случая с Бъфало Бил, макар да знае какво ще последва — и други млади жени ще умрат.

— Не мога да го повярвам, доктор Лектър.

— Искам нещо много просто, което е напълно в неговите възможности.

Той бавно завъртя реостата на осветлението в килията си. От книгите и рисунките му нямаше и следа Липсваше и тоалетната седалка. Чилтън бе оголил напълно килията, за да го накаже заради Мигс.

— Осем години съм вече в тази килия, Кларис. Знам, че докато съм жив, няма да ме пуснат на свобода. Затова единственото, което искам, е изглед. Прозорец, през който да виждам някое дърво или дори вода.

— Адвокатът ви подал ли е молба?…

— Чилтън постави този телевизор в коридора и го нагласи на религиозен канал. В мига, в който излезеш оттук, санитарят ще усили звука. Моят адвокат, нищо не може да направи, като се има предвид как са настроени сега към мен съдиите. Искам да ме прехвърлят във федерално болнично заведение за душевноболни, искам си обратно книгите, искам и гледка. Добре ще се отплатя за това. Крофорд може да го направи. Питай го.

— Мога да му предам вашите думи.

— Няма да им обърне внимание. А Бъфало Бил ще продължи. Още и още. Много скоро ще скалпира някоя от жертвите си и тогава ще те питам как се чувстваш. Хммм… Ще ти кажа нещо за нашия Бъфало Бил, без дори да съм видял досието, а след години, когато го заловят, ако това изобщо стане, ще се убедиш, че съм бил прав и съм можел да помогна. Можел съм да спася не един човешки живот.