Хари Харисън - Опцията на Тюринг

— Да видим дали ще мога да сглобя това, което знаем. Веднага след като посетителите влизат в сградата, охраната е поставена извън играта за повече от час. В центъра за охрана са слепи и глухи, гледат си красиви картинки и слушат записчета. През това време липсват всякакви мерки за сигурност — значи можем да приемем, че всички стражи са замесени в операцията. Или че са мъртви.

— Съгласен съм…

Компютърът изпиука и той погледна към екрана му.

— Нови данни за идентифициране по капка кръв, намерена в пукнатина на пода. В лабораторията спешно сравниха типа на ДНК и резултатът е положителен. Джей Джей Бекуърт.

— Беше добър приятел — каза тихо Беникоф след миг мълчание. — Сега хайде да намерим убийците му. Вече знаем, че нападателите са пуснати в тази сграда от един или повече съучастници, които вече са били вътре. Те са отишли в лабораторията и, ако съдим по състоянието на Брайън, са застреляли хората там. После са изнесли всичко намерено, което е било свързано с изкуствения интелект. Натоварили са го на камион и са заминали. За къде?

— За никъде.

Маниъс избърса потта от лицето си с прогизнала кърпа и после бързо очерта с пръст голям кръг.

— След свечеряване тук обикновено няма никой освен стражите. Отвсякъде е безлюдна пустиня, наблизо няма нито къщи, нито ферми. Няма свидетели. От долината излизат само четири пътя. Всички са били отцепени от полицията, когато се е включила алармата. Нищо. Вертолети претърсваха и отвъд блокадата. Спираха много фургони на летовници и камиони с плодове. Нищо повече. От зазоряване насам претърсваме в радиус от сто мили. Засега без резултат.

Беникоф запази спокойствие, но в гласа му се прокрадна остра нотка.

— Искаш да ми кажеш, че голям камион, пълен с тежък товар и най-малко петима души в него, просто е изчезнал? Изчезнал е от равна, безлюдна долина — от едната й страна има пустиня, а от другата стръмен път, по който се кара на първа скорост.

— Точно така, сър. Ако открием нещо повече, вие ще сте първият, който ще научи.

— Благодаря.

Телефонът му издаде кратък звук и той го откачи от колана си.

— Беникоф слуша. Кажете.

— Имам съобщение за вас, сър, от доктор Снеърсбрук.

— Свържете ме с нея.

— Съжалявам, сър, тя затвори. Съобщението гласи: „Елате възможно най-бързо в централната болница в Сан Диего“.

Беникоф погледна отново към сградата на лабораторията, докато прибираше телефона си.

— Искам копия от всички данни, разбирай от абсолютно всички. Искам оценката ви, но искам също да имам и всяка дребна улика.

— Да, сър.

— Как най-бързо да стигна до централната болница в Сан Диего?

— С полицейски вертолет. Сега ще повикам един.

Когато отидоха на площадката, вертолетът вече чакаше и с рев се издигна, още щом закопчаха предпазните колани.

— Колко е до Сан Диего? — попита той.

— Около петнайсет минути.

— Направи кръг над Борего Спрингс, преди да поемем за там. Покажи ми пътищата за излизане.

— Разбрано. Ако погледнеш нататък, право на изток през долината покрай необработваемите земи, ще видиш пътя за Солтън сий и Броли. Ако се обърнеш на другата страна, на север край хълмовете в подножието, там пък е панорамният път Солтън сийуей. И той води на изток. До Солтън сий са 40 мили. А сега на юг, там води онова шосе СВ5, с много стръмнини и завои чак догоре, до Алпийското плато. Движението е много бавно. Затова повечето хора използват пътя на Монтесума, ей там. Сега отиваме на запад, ще минем точно отгоре.

Пустинята под тях свърши неочаквано пред стената на заобикалящите я планини. От долината нагоре, като драсната черта, водеше път с две платна, виеше се все по-нависоко и завой след завой стигаше до гористото плато на върха. Докато се издигаха, Беникоф погледна надолу и поклати глава. От долината навън просто не водеше път, по който би могъл да тръгне камион, без да го видят или спрат. И все пак той бе изчезнал. Беникоф пропъди загадката от ума си, изтика я някъде встрани и се замисли за ранения учен. Извади медицинските доклади и ги прочете отново. Бяха мрачни и подтискащи — при толкова жестоки наранявания Брайън вероятно вече бе починал.

Вертолетът се разклати от попадането в топлинните течения над скалистите долини при върха на стръмнината. Отвъд се простираше равното плато с пасища и гори, а напред се виждаше бялата лента на главния път. Селища, градове — и в далечината магистралата. Идеална възможност за бягство на камион. Ако само изключим факта, че той навярно още би се влачил по тези дванадесет километра завои с осемградусов наклон. Забрави го! Мислѝ за Брайън.