Хари Харисън - Опцията на Тюринг

Кордоба внезапно бе осенен от ужасяващо прозрение:

— Защо непременно друга компания? Кой още се интересува от изкуствения интелект?

— Кой наистина! Само всички държави до една върху лицето на тази земя. Не биха ли се зарадвали японците, ако можеха да се докопат до истински, функциониращ ИИ? Ами германците, а иранците — или който и да е?

— Ами руснаците — или някой друг, който опитва да си играе на велика сила? Не ми се иска да видя нападаща армия с танкове, карани от машини с интелект, които не познават страх и умора и атакуват непрестанно. Или торпеда и мини с очи и мозъци, които си плават в океана и само чакат нашите кораби да минат покрай тях.

Рохарт поклати глава.

— Тези страхове са вече минало. Танковете и торпедата нямат значение. Новото име на играта е производителност. С истински ИИ в ръцете, всяка страна може лесно да ни съсипе икономически, да ни натика в ъгъла при бедняците.

Той огледа с покруса разсипаната лаборатория.

— Сега е в техни ръце, които и да са те.

9 февруари 2023

Самолетът „Лиърджет“ летеше на четиринайсет хиляди метра височина, доста над кипналите кълбести облаци. Дори там от време на време се усещаше движението на въздуха, напомнящо за бурята долу. Пътникът беше само един, мъж към петдесетте, с яко телосложение, който преглеждаше методично куп съобщения.

Беникоф спря да чете само колкото да отпие от чашата си с бира. Видя, че червената светлина на електронния факс мига — съобщенията продължаваха да текат по телефона едно след друго и да се записват в паметта на апарата. Беникоф ги извикваше на екрана още с пристигането им, докато си изясни изцяло и напълно точния размер на пораженията в лабораториите на „Мегалоуб“. Светлината продължи да мига, пристигаха още съобщения, но той вече не им обръщаше внимание. Основните факти бяха тъй фантастични и ужасяващи, че просто не му се вярваше, а и не можеше да направи нищо преди да стигне в Калифорния. Затова заспа.

Всеки друг на неговия пост би стоял буден цяла нощ, обзет от тревога и мисли върху възможните решения. Но не и Алфред Джей Беникоф. Той беше страшно практичен човек. Да се тревожи сега би било просто загуба на време. Не само това — той със сигурност имаше нужда от почивка сега, тъй като бъдещето обещаваше да бъде изключително напрегнато. Той намести възглавницата зад тила си, спусна облегалката, затвори очи и заспа начаса. Когато мускулите по загорялото му лице се отпуснаха и бръчките от напрежението се изгладиха, той изглеждаше дори по-млад от петдесетте си години. Беше висок, едър мъж, започнал да трупа в областта на кръста килограми, които не би могъл да свали с никаква диета. Когато учеше в Йейл, играеше футбол, беше страничен нападател, и след това успя да запази формата си. Той държеше на работата си, а при нея сънят понякога се падаше като специална награда.

Официалният пост на Беникоф беше помощник на комисаря на АВИПО, но тази почетна длъжност имаше твърде малко реално съдържание и служеше преди всичко за прикритие на дейността му. Всъщност той бе главен специалист по проблемите на сигурността, свързани с науката, и се отчиташе пряко на президента.

Викаха го тогава, когато изникваха неприятности с изследователски проекти. В стремежа си да е подготвен за най-лошото той си беше изградил навик да проверява как се развиват някои от тях, винаги когато можеше. Посещаваше „Мегалоуб“ възможно най-често заради обширните им изследвания. Но това беше донякъде извинение. Най-силно го привличаше работата на Брайън и той беше опознал и обикнал младежа. Ето защо прие покушението над него като нещо лично.

Събуди се от воя и разтърсването при включването на механизмите за приземяване. Тъкмо се зазоряваше и изгряващото слънце хвърли червени снопове лъчи през прозорците, когато преди приземяването завиха към пистата на летището на „Мегалоуб“. Беникоф бързо прочете на екрана съобщенията от факса, пристигнали, докато бе спал; имаше допълнения, но не и нова информация.

Рохарт, посърнал и небръснат, го чакаше до стълбата на самолета; беше изкарал много дълга нощ. Беникоф стисна ръката му и се усмихна.

— Изглеждаш ужасно. Кайл.

— Още по-ужасно се чувствам. Разбираш ли, че няма абсолютно никакви следи, всички изследвания по изкуствения интелект са изчезнали.

— Как е Брайън?

— Жив е, само това знам. След като се стабилизира и го включиха на системи, санитарен вертолет го откара в Сан Диего. Бил е в операционната цяла нощ.