Хари Харисън - Опцията на Тюринг

Гласът на Беникоф звучеше равно, безстрастно. Рохарт се усмихна мрачно.

— Схванах намека. Негодник си ти, голям негодник, но си прав. Ще ръководиш ли разследването? Това е официално искане.

— Добре. Исках да бъде напълно ясно къде минава демаркационната линия.

— Ти поемаш разследването, нали така? Какво ще искаш от мен тогава?

— Да управляваш компанията. Това е. Аз ще се погрижа за останалото.

Рохарт въздъхна и се отпусна на стола.

— Радвам се, че си тук — наистина.

— Добре. Сега хайде да отидем в лабораторията.

Вратата на лабораторията беше затворена и се пазеше от едър, мрачен постови, облечен със сако въпреки сухата жега на утрото.

— Документите — каза той, без да се помръдне от входа. Погледна удостоверението на Рохарт, после се взря подозрително в Беникоф, когато той посегна към джоба си, и неохотно изсумтя в знак на одобрение, когато погледна холографската му карта за самоличност и разбра кой е.

— Втората врата долу, сър. Той ви чака. Трябва да сте сам.

— Кой ме чака?

— Това е цялото съобщение за вас, сър — каза упорито човекът на ФБР.

— Нямаш нужда от мен — каза Рохарт. — В кабинета ме чака доста работа.

— Добре.

Беникоф отиде бързо до вратата, почука, после я отвори и влезе.

— Никакви имена, докато вратата е отворена. Влез и я затвори — каза човекът зад бюрото.

Беникоф изпълни нарежданията му, после се обърна и едва устоя на изкушението да отдаде чест.

— Не ми казаха, че сте тук, генерал Шорхт.

Ако Шорхт изобщо имаше малко име, то никой не го знаеше. Във всеки случай сигурно беше Генерал.

— Не е имало причина да ти казват, Беникоф. Нека нещата останат така засега.

Беникоф бе работил с генерала и преди. Намираше го за безскрупулен, неприятен — и способен. В лицето изглеждаше сбръчкан като морска костенурка и навярно беше също толкова стар. Някога в далечното минало бе служил като пехотен офицер и бе загубил в бой дясната си ръка. Говореше се, че било в Корея, макар да се споменаваха също Гетисбърг и река Марна. Откакто Беникоф го познаваше, той работеше все във военното разузнаване, на някакъв висок пост, много секретен. Винаги той даваше заповеди, никога не ги получаваше.

— Ще ми докладваш веднъж дневно, минимум. По-често, ако има нещо важно. Имаш секретния номер. Въвеждаш по него всички сведения. Разбрано?

— Разбрано. Знаете ли, че този случай е наистина сложен?

— Знам, Бен.

За момент генералът се отпусна и почти заприлича на човек. На уморен човек. После отново наложи маската.

— Свободен си.

— Има ли смисъл да питам каква е вашата ангажираност със случая?

— Не! — Човек лесно можеше да го намрази. — Сега докладвай на агент Дейв Маниъс. Той ръководи специалния екип на ФБР.

— Добре. Ще ви информирам какво са открили.

Маниъс беше по риза и въпреки хладината от климатичната инсталация се потеше обилно, подклаждан от някакъв вътрешен огън, и бързо натискаше бутоните на портативния си компютър. Когато Беникоф приближи, той вдигна глава, избърса дланта си в панталоните и се ръкува енергично и кратко.

— Радвам се, че сте тук. Казаха да задържа доклада си, докато дойдете.

— Какво открихте?

— Това е предварителният доклад, нали разбирате? Само каквото имаме до този момент. Данните още постъпват.

Беникоф кимна в знак на съгласие и агентът на ФБР натисна клавишите на компютъра.

— Започваме точно от тази стая. Все още анализираме намерените отпечатъци. Но вероятността да не открием отпечатъци на външни хора е 99 на сто. Само на служители. Професионалистите носят ръкавици. Сега погледни тук. Много драскотини, бразди по линолеума. Следи от колела на ръчна количка. Груба преценка по документи за откраднатото. Най-малко тон и половина апаратура. Пет-шест души лесно биха могли да я изнесат за доста по-малко от час.

— Откъде се взе тази цифра — един час?

— От регистъра. Входната врата тук е била отворена от Тот и Бекуърт. С лични кодове. От този момент до взривяването са изминали един час, дванадесет минути и единадесет секунди. Да излезем навън.

Маниъс го изведе през централната врата и посочи към черните следи върху белия бетон пред нея.

— Следи от гуми. Камион. Вижда се къде е минал, малко встрани, през тревата — оставил е бразда.

— Можете ли да го идентифицирате?

— Не. Но още работим по това. А записващото устройство на централния вход е отчело, че външната врата се е отворила и затворила два пъти.

Беникоф огледа околността, после отново сградата.