Хари Харисън - Стоманения плъх

Прекарах следващите двайсет и четири часа в опити да измисля най-добрия начин за бягство от затвора. Съвсем лесно можех да отворя всички механични ключалки тук — шперцът ми спокойно отключваше вратата на килията. Единственият проблем беше електронната порта, която водеше към външния двор. Ако разполагах с време и подходящо оборудване, можех да отворя и нея. Но не и пред очите на денонощно дежурящите стражи в постовата вишка точно отгоре й. Това беше най-очевидният път за бягство, така че трябваше да го избегна. Нуждаех се от по-добра представа за плана на затвора, така че излизането на разузнаване нямаше да е излишно.

Минаваше полунощ, когато станах от леглото си. Никакви обувки. Трябваше да се промъкна колкото може по-тихо и три чифта чорапи щяха да свършат работа. Като се движех безшумно, натъпках под одеялото вързоп дрехи, така че леглото да изглежда заето, ако някой от охраната случайно погледне през решетката. Уили силно хъркаше, когато отключих вратата и се измъкнах в коридора. Той не беше единственият, който се наслаждаваше на нощта, и стените кънтяха от могъщите звуци. Нощното осветление бе включено и аз стоях сам на площадката. Предпазливо надникнах над ръба й и видях, че пазачът на долния етаж работи по физическата си форма. Чудесно, надявах се да излезе победител. Безшумен като сянка, стигнах до стълбите и се качих на горния етаж.

Той беше потискащо еднакъв с долния — нищо друго освен килии. Както и следващият, и по-следващият. Той бе последен и не можех да се кача по-нагоре. Тъкмо се готвех да се върна обратно, когато погледът ми долови блясък на метал сред сенките в отсрещния край. Изтичах покрай решетъчните врати и — надявах се — спящите затворници до далечната стена.

Леле, леле, какво имаше тук! Железни скоби, забити в стената, които изчезваха в мрака нагоре. Хванах първата и изчезнах нагоре по тях. Последната скоба беше точно под тавана. Метал с метална рамка — здраво заключен, както открих, когато се опитах да го отворя с бутане. Сигурно имаше ключалка, но в тъмнината тя оставаше невидима. А трябваше да я открия. Промуших едната си ръка през желязната скоба и започнах да прокарвам пръсти по повърхността на вратата, която, надявах се, беше от обичайния модел.

Нямаше нищо. Опитах отново с другата ръка, защото от висенето сякаш се бе извадила от ставата. Същият резултат. Но ключалка трябваше да има. Започвах да изпадам в паника и да не разсъждавам. Потиснах усилващите се страхове и размърдах мозъчните си клетки. Трябваше да има някаква ключалка. И тя не се намираше върху вратата. Значи трябваше да е върху рамката. Бавно протегнах ръка и прокарах пръсти по нея. Открих я веднага.

Колко прости са отговорите, когато задаваш правилните въпроси! Извадих от джоба си шперца и го пъхнах в ключалката. След секунди тя се отключи. Няколко мига по-късно вече бях отворил вратата. Качих се през нея и я затворих зад себе си, след което с наслада вдишах студения нощен въздух.

Бях вън от затвора! Стоях върху покрива, да, разбира се, но поне духът ми беше свободен. Звездите над мене бяха ярки и хвърляха достатъчно светлина, така че можех да разгледам тъмната повърхност. Бе равна и просторна, оградена с висок до коленете парапет и осеяна с вентилационни тръби и комини. Нещо голямо скриваше небето и когато се приближих, чух капене на вода. Водният резервоар, чудесно, а какво се виждаше долу?

Отпред гледах към добре осветения и охраняван двор. Но как беше отзад?

Далеч по-интересно, уверявам ви. Сградата се спускаше пет етажа отвесно надолу към задния двор, който беше слабо осветен с една-единствена лампа. Виждаха се кошчета за отпадъци, варели и тежката порта на външната стена. Заключена, без съмнение. Но онова, което човек заключеше, можеше да се отключи от друг. Или по-скоро аз можех. Това бе пътят, който щеше да ме изведе навън.

Разбира се, стоеше проблемът със спускането по петте етажа, но той можеше да се реши. А можех и да намеря друг път до задния двор. Имах предостатъчно време да премина през трансформациите на бягството — оставаха ми още шест дни. Краката ми започваха да замръзват, прозявах се и треперех. Бях свършил достатъчно работа за една нощ. В този момент твърдата затворническа койка ми се струваше много привлекателна.

Внимателно и безшумно се върнах по обратния път. Затворих вратата в тавана над мен, проверих дали е заключена, спуснах се по скобите и по стълбите до моя етаж…

И чух гласове някъде напред. Високи и ясни. Най-високият принадлежеше на скъпия ми съкилийник Уили. Ужасено погледнах към отворената врата на килията си, към тежките ботуши на застаналите там пазачи, после се обърнах и отново се затичах нагоре по стълбите. Думите на Уили кънтяха в ушите ми като сигнал за тревога, вещаещ гибел.