Хари Харисън - Стоманения плъх

Само по себе си всичко това беше задоволително, но какво щях да правя оттук нататък? Наистина не знаех. Точно тогава реших да си направя подарък за наближаващия ми рожден ден. Присъда в затвора.

Луд ли бях? Като лисица! Трябваше да открия някакви престъпници — а какво по-подходящо място за това от затвора? Добро основание, трябва да се признае. Влизането в затвора щеше да е като да се върна у дома и най-после да се срещна с избраната от мен среда. Щях да слушам, да се уча и когато почувствам, че съм научил достатъчно, шперцът в подметката на обувката ми щеше да ми помогне да се измъкна. Едва сподавях радостния си смях.

Пълна глупост — изобщо не стана така.

Остригаха косата ми, изкъпаха ме в антисептична баня, дадоха ми затворнически дрехи и обувки — толкова непрофесионално, че имах предостатъчно време да прехвърля шперца и монетите си — взеха отпечатъци от пръстите ми и после ме отведоха в килията ми. За да открия, че за моя огромна радост имам съкилийник. Образованието ми най-после щеше да започне. Това беше първият ден от останалата част от престъпния ми живот.

— Добър ден, сър — казах аз. — Казвам се Джим ди Гриз.

Той ме погледна и изръмжа:

— Я се разкарай, хлапе. — После продължи да чопли пръстите на краката си — занимание, което влизането ми бе прекъснало.

Това беше първият ми урок. Любезната размяна на реплики от свободния живот не се почиташе много зад тези стени. Животът бе тежък — същото се отнасяше и за речта. Свих презрително устни и продължих. Този път с по-груб глас.

— Сам се разкарай, кашкавалени пръсти. Викат ми Джим. А на тебе?

Не бях уверен в жаргона, който бях научил от старите видеофилми, но определено налучках интонацията на гласа, защото този път успях да привлека вниманието му. Той бавно вдигна поглед и в очите му проблесна ледена омраза.

— Никой, абсолютно никой не разговаря така с Уили Ножа. Ще те резна, хлапе, зле ще те резна. Ще изрежа инициала си на лицето ти. „Ю“, първата буква на Уили.

— „У“ — отвърнах аз. — Уили се пише с „У“.

Това го разгневи още повече.

— Знам как се пише, не съм малоумен! — Сега вече пламтеше от ярост и бясно ровеше под дюшека на леглото си. Извади оттам ножовка с добре наточено острие. Смъртоносно малко оръжие. Той го огъна в ръката си, изсумтя за последен път и се хвърли към мен.

Е, излишно е да казвам, че този начин за приближаване към един черен пояс не е препоръчителен. Отдръпнах се настрани, мимоходом го ударих по китката с ръба на дланта си, после го ритнах изотзад в глезена, така че той се заби с лице в стената.

Мъжът загуби съзнание. Когато дойде на себе си, аз седях на койката си и си режех ноктите с ножа му.

— Казвам се Джим — с присвити устни и заплашителен глас произнесох аз. — Сега ти се опитай да го повториш. Джим.

Той се втренчи в мен с изкривено лице. И после заплака! Останах ужасен. Възможно ли беше това?

— Винаги ме дразнят. Ти не си по-добър. Подиграваш ми се. И ми взе ножа. Загубих цял месец, за да си го направя, трябваше да платя десет кинта за счупената ножовка…

Споменът за всички неприятности го накара отново да зареве. Тогава видях, че е само година-две по-голям от мен — и много по-неуверен. Така че първото ми запознанство с престъпния свят ме завари да го утешавам, да му търся влажен пешкир, за да си избърше лицето, да му връщам ножа и дори да му давам златна петдоларова монета, за да спре да плаче. Започвах да усещам, че престъпният живот не е точно такъв, какъвто си бях въобразявал.

Съвсем лесно научих историята на живота му — всъщност щом потокът на речта му се отприщи, човек трудно можеше да го накара да млъкне. Бе изпълнен със самосъжаление и се опияняваше от възможността да го разкрие пред публика.

Доста жалка история, помислих си аз, но не го прекъснах, докато ме засипваше с отегчителните си спомени. Изоставал в училище, другите му се подигравали, получавал най-ниските оценки. Бил слабак и хулиганите го биели. Положението му се издигнало едва когато открил — случайно, разбира се, с помощта на счупено шише — че стига да има оръжие, също може да се бие. Последвало издигане — ако не на уважението към него, поне на положението му чрез използване на заплахи за насилие и нещо повече от обичайния пердах. Всичко това било подсилено с демонстрации на дисекции на живи птички и други малки и безвредни животинчета. Сетне бързо пропадане, след като наранил някакво момче и го хванали. Пратили го в Юношеския поправителен дом, пуснали го, последвали нови неприятности и отново го върнали в дома. Сега той бе постигнал зенита на кариерата си на уличен хулиган с нож, осъден на затвор за изтръгване на пари, чрез заплаха за насилие. От деца, разбира се. Бе прекалено неуверен, за да се опита да заплаши някой възрастен.