Хари Харисън: Стоманения плъх

Навярно бих могъл да избягам, но в този момент бягството не бе част от плана ми. Започнах да се размотавам с бравата на вратата, докато някой не ме хвана, а после се съпротивлявах, докато окончателно не ме надвиха.

Този път ми сложиха белезници и съдията вече не се отнасяше доброжелателно с мен. Някой му беше намерил ново чукче и той го размахваше към мен, сякаш му се искаше да ми размаже черепа с него. Аз ръмжах и се опитвах да изглеждам ядосан.

— Джеймс Боливар ди Гриз — напевно рече съдията. — Осъждам те на максималното наказание за престъплението, което си извършил. Тежък труд в градския затвор до пристигането на следващия кораб на Съюза, с който ще бъдеш пратен на най-близкото място за лечение на престъпници. — Чукчето изкънтя. — Отведете го.

Така беше по-добре. Мъчех се да се освободя от белезниците и бълвах проклятия към него, за да не би в последния момент да се поддаде на слабост. Не го направи. Двама едри полицаи ме хванаха и ме изведоха от съдебната зала, след което не особено нежно ме натъпкаха в задното отделение на затворническата кола. Едва след като затръшнаха вратата, аз седнах и се отпуснах — и си позволих победно да се усмихна.

Да, победа, точно това искам да кажа. Единствената цел на операцията бе да ме арестуват и пратят в затвора. Имах нужда от малко практическа подготовка.

В безумието ми има метод. Още на съвсем ранна възраст, навярно горе-долу по времето, когато жънех успехите си с пакетчетата бонбони, бях започнал сериозно да обмислям възможността да се посветя на престъпен живот. Поради много причини — не на последно място сред които се нареждаше фактът, че ми доставяше удоволствие да съм престъпник. Финансовият аспект също имаше значение — от никоя друга професия не се печелеше толкова много за толкова малко работа. Освен това, трябва да призная, че се наслаждавах на чувството за превъзходство, когато правех останалата част от света на глупаци. Някой може да каже, че това е детинско. Навярно, — но определено е приятно.

Приблизително по същото време се сблъсках със сериозен проблем. Как трябваше да се подготвя за бъдещето? В престъплението сигурно имаше нещо повече от това, да отмъквам пакетчета бонбони. Някои от отговорите виждах ясно. Онова, което исках, бяха пари. Парите на други хора. Парите бяха заключени, така че колкото повече знаех за ключалките, толкова по-голяма щеше да е възможността да ги взема. Захванах се за работа още в училище. Оценките ми се вдигнаха високо и учителите ми започнаха да чувстват, че за мен все още има надежда. Справях се толкова добре, че когато реших да се заема с ключарство, те с готовност ми помогнаха. Предполагаше се, че ще трябва да премина тригодишен курс на обучение, но аз овладях целия материал само за три месеца. Поисках разрешение да се явя на последния изпит. И ми отказаха.

Нещата просто не ставали така, казаха ми те. Трябвало да продължа със същото постоянно темпо като останалите и след две години и девет месеца съм щял да си получа дипломата, да напусна училище — и да попълня редиците на надничарите.

Малко вероятно. Опитах се да променя курса си на обучение и ми съобщиха, че това не е възможно. На челото ми беше написано „ключар“, метафорично казано, разбира се, и надписът щеше да остане там за цял живот. Те се замислиха.

Започнах да бягам от часовете и да не ходя на училище в продължение на дни. Не можеха да направят нищо друго, освен да ме наказват със строго мъмрене, защото неотменно присъствах на изпитите и оценките ми винаги бяха сред най-високите. Нямаше начин да не е така, тъй като провеждах по-голямата част от подготовката си на практика. Внимателно разпростирах интересите си наоколо, така че простодушните граждани да не забележат, че са ги ограбили. Днес взимах няколко долара в сребро от монетен автомат, утре — от апарата на паркинга. Практическите тренировки не само усъвършенстваха дарбата ми, но и изплащаха обучението ми. Не училищното обучение, разбира се — по закон трябваше да остана там до седемнайсетгодишна възраст — а онова в свободното ми време.

Тъй като не успях да намеря каквито и да е насоки, за да се подготвя за живот, отдаден на престъплението, аз изучих всички умения, които можеха да са ми от полза. Открих в речника думата „фалшифициране“ и това ме насърчи да изуча фотография и печатарство. Понеже невъоръжената борба вече бе доказала ползата си за мен, продължих заниманията си, докато получих черен пояс. Не пренебрегвах и техническата страна на избраната от мен кариера. Преди да навърша шестнайсет, знаех почти всичко за компютрите. По същото време бях станал и опитен специалист по микроелектроника.