Хари Харисън: Стоманения плъх

Само че не успях да изключа проклетия уред. Слава Богу, че Смели пищеше и се съпротивляваше. Всички погледи бяха насочени към него, докато аз се борех с копчето. Междувременно помпата продължаваше да работи и бонбоните се изсипваха през ръкава в панталоните ми. Накрая успях да я изключа, но ако някой си бе направил труда да погледне към мен, пустият щанд и издутите ми крака щяха да изглеждат доста подозрителни. За щастие никой не ме видя. Излязох с полюшваща се походка колкото можех по-бързо. Както казах, този спомен винаги ще ми остане скъп.

Това, разбира се, не обяснява защо днес, на рождения си ден, бях взел важното решение да ограбя банка. И да се оставя да ме хванат.

Полицаите най-после бяха успели да разбият вратата и нахлуваха вътре. Вдигнах ръце над главата си и се приготвих да ги посрещна с топла усмивка.

Рожденият ми ден — това е основната причина. Седемнайсетият ми рожден ден. Да стане на седемнайсет тук, на Бит О’Хевън, е много важен момент в живота на младия мъж.

Съдията се наведе напред и погледна надолу към мен. В очите му не се четеше злоба.

— Хайде сега, Джими, разкажи ми какви са всички тези лудории.

Съдията Никсън имаше лятна вила на реката, недалеч от нашата ферма, и аз бях прекарал достатъчно време в игри с най-малкия му син, за да може да ме опознае.

— Казвам се Джеймс ди Гриз, човече. Хайде да не се държим прекалено фамилиарно.

Както можете да си представите, съдията силно почервеня. Дългият му нос щръкна като червена ски-писта, а ноздрите му се разшириха.

— Дръж се по-почтително в тази съдебна зала! Отправени са ти сериозни обвинения, момчето ми, и може да ти е от полза да си държиш уличния език зад зъбите. Назначавам Арнолд Фортескю за служебен защитник, за твой адвокат…

— Нямам нужда от адвокат — най-малко от стария Скюи, който се налива от толкова време, че не е останал жив човек, който някога да го е виждал трезвен.

От публиката се разнесе смях, който вбеси съдията.

— Ред в залата! — изрева той и удари с чукчето си точкова силно, че дръжката му се строши. Мъжът я запрати в другия край на помещението и яростно се втренчи в мен. — Играеш си с търпението на съда. Адвокат Фортескю е назначен…

— Но не и от мен. Върнете го обратно в бара на Мууни. Признавам се за виновен по всички обвинения и се оставям на милостта на този безмилостен съд.

Съдията ахна и аз реших да успокоя напрежението, преди да получи удар и да припадне — това би означавало нов процес и щеше да доведе до още загуба на време.

— Извинете, г-н съдия. — Сведох глава, за да скрия несподавената си усмивка. — Но аз сгреших и ще трябва да си платя за това.

— Е, така е по-добре, Джими. Винаги си бил умен момък и ми е много неприятно да виждам как целият този интелект отива напразно. Ще бъдеш пратен в Юношеския поправителен дом за срок не по-малък от…

— Извинете, ваша светлост — прекъснах го аз. — Няма да е възможно. О, само да бях извършил престъпленията си предишната седмица или миналия месец! Но законът е непреклонен и аз нямам избор. Днес е рожденият ми ден. Седемнайсетият ми рожден ден.

Това го забави. Стражите търпеливо ме наблюдаваха, докато търсеше информация на компютърния си терминал. В това време репортерът от „Битохевънска тръба“ работеше също толкова усилено по клавишите на собствения си портативен терминал. Щеше да се получи страхотен материал. На съдията не му трябваше много време, за да получи отговорите. Той въздъхна.

— Вярно е. Документите показват, че днес ставаш на седемнайсет и си достигнал пълнолетие. Вече не се смяташ за юноша и трябва да бъдеш третиран като възрастен. Това със сигурност ще означава да те осъдя на затвор — ако не взема предвид обстоятелствата. Първо престъпление, очевидната младост на обвиняемия, фактът, че осъзнава вината си. Имам правото да допускам изключения, да отменям присъди и да освобождавам затворници. Решението ми е…

В момента решението му беше последното, което исках да чуя. Нещата не се развиваха според плана, точно обратното. Трябваше да действам. Така и направих. Викът ми заглуши думите на съдията. Като продължавах да крещя, аз се хвърлих с главата напред от подсъдимата скамейка, претърколих се през рамо върху пода и преди шокираната публика да успее да помръдне, вече бях на другия край на залата.

— Вече няма да пишеш гадни лъжи за мен, мръсен драскачо — извиках аз, грабнах терминала от ръцете на репортера и го запратих на пода. После стъпках с крака шестстотиндоларовата машина и я превърнах в безполезен боклук. Преди журналистът да успее да ме хване, аз се изплъзнах покрай него и отпраших към вратата. Охраняващият там полицай протегна към мен ръце и после се преви надве, когато забих крак в стомаха му.