Хари Харисън - Стоманения плъх

С това намерение аз пресякох двора и се приближих до него и приятелите му. Един от тях ми се намръщи и аз избягах настрани. Само за да се върна веднага щом ми обърна гръб, и плахо да пристъпя до главния престъпник.

— Ти ли си Стингър? — прошепнах аз с ъгълчето на устата си, извърнал глава встрани от него. Трябва да беше гледал същите филми, защото ми отвърна по същия начин.

— Да. Кой се интересува?

— Аз. Просто попаднах в този затвор. Нося съобщение за теб от вън.

— Казвай.

— Не тук — могат да ни чуят всякакви доносници. Трябва да сме сами.

Той ми отправи изключително подозрителен поглед изпод смръщените си вежди. Но аз вече бях успял да възбудя любопитството му. Промълви нещо на приятелите си и после се отдалечи от тях. Те останаха на местата си, но не преставаха да ми хвърлят убийствени погледи, докато се отправях в същата посока. Стингър пресече двора и се насочи към една от пейките — двамата мъже, седяли допреди малко там, вече се бяха отдалечили при приближаването му. Седнах до него и той с презрение ме изгледа от горе до долу.

— Казвай каквото имаш да казваш, хлапе — и най-добре да е хубаво.

— Това е за теб — отвърнах аз и плъзнах по пейката към него двайсетдоларова монета. — Посланието е от мен и от никой друг. Трябва ми малко помощ и съм готов да си платя. Това тук е само аванс. Там, откъдето идва, има още много.

Той презрително изсумтя, но дебелите му пръсти стиснаха монетата и я мушнаха в джоба.

— Не се занимавам с благотворителност, хлапе. Помагам единствено на себе си. А сега, изчезвай…

— Първо чуй какво ще ти кажа. Трябва ми някой, който да избяга от затвора заедно с мен. След една седмица. Това интересува ли те?

Този път успях да привлека вниманието му. Той се обърна и студено ме погледна право в очите.

— Не обичам шегите — рече Стингър, сграбчи китката ми и я изви. Заболя ме. Лесно можех да се освободя, но не го направих. Щом за него бе важно да покаже силата си, нямах нищо против да му го позволя.

— Не е шега. След осем дни ще бъда навън. Ти също можеш да си там, ако поискаш. От теб зависи.

Известно време той продължи да ме гледа, после пусна китката ми. Започнах да я разтривам и зачаках реакцията му. Виждах как осмисля думите ми и се опитва да ги проумее.

— Знаеш ли защо съм тук? — попита накрая той.

— Чух слуховете.

— Ако си чул, че съм убил човек, значи слуховете са истина. Стана случайно. Главата му беше мека. Строши се, когато го повалих. Щяха да го отминат като нещастен случай във фермата, но един от присъстващите загуби много пари. Трябваше да ми плати на другия ден, но вместо това отишъл в полицията, защото така му излизаше по-евтино. Сега ще ме откарат в болницата на Съюза и ще ми бърникат в главата. Психологът тук казва, че след това няма да искам да се бия повече. Това не ми харесва.

Докато говореше, огромните му юмруци се отваряха и затваряха и аз изведнъж разбрах, че боят е неговият живот, единственото, което можеше да прави добре. Нещо, на което другите мъже се възхищаваха и заради което го хвалеха. Ако му отнемеха тази способност, те спокойно можеха да му отнемат и живота. Изпитах внезапен изблик на съчувствие, но не му позволих да се прояви.

— Можеш ли да ме измъкнеш оттук? — Въпросът беше сериозен.

— Мога.

— Тогава съм на твое разположение. Ти искаш нещо от мен, зная това. Никой на този свят не прави нещо без нищо в замяна. Ще направя каквото искаш, хлапе. Накрая ще ме хванат — ако наистина го търсят, човек няма къде да се скрие. Но ще постигна своето. Ще се докопам до онзи, който ме вкара тук. Един последен бой. Ще го убия така, както той уби мен.

Не можех да не потръпна от думите му, защото бе очевидно, че наистина мисли така. Това бе болезнено ясно.

— Ще те измъкна — отвърнах аз. Но мислено прибавих и обещанието да се погрижа да не се приближава до обекта на неговата мъст. Не исках да започна новата си престъпна кариера като съучастник в убийство.

Стингър веднага ме взе под крилото си. Стисна ми ръката, като смачка пръстите ми с онази своя смъртоносна хватка, после ме отведе при приятелите си.

— Това е Джим — рече той. — Отнасяйте се добре с него. Ако някой му причинява проблеми, ще си има работа с мен. — Всички наоколо фалшиво се усмихваха и отправяха обещания за приятелство. Поне нямаше да ме безпокоят. Разполагах със закрилата на онези могъщи юмруци. Един от тях се облегна на рамото ми и двамата се отдалечихме. — Как ще го направиш? — попита Стингър.

— Ще ти кажа на сутринта. В момента правя последните подготовки — излъгах аз. — Ще се видим тогава. — Тръгнах да оглеждам двора, почти толкова страстно желаех да се измъкна от това окаяно място, колкото и той. Но поради друга причина. Той мечтаеше за мъст — аз просто бях потиснат. Всички тук бяха неудачници, а аз се считах за победител. Исках да съм надалеч от тях и да се върна на чист въздух.