Хари Харисън - Стоманения плъх

— Не знам какво правим тук горе — изхленчи първият.

— Аз пък знам — доста решително отвърна другият. — Изпълняваме заповед, която никога не е навредила на някого.

— Но вратата беше заключена.

— Както и вратата на килията, през която е минал. Огледай наоколо.

Тежките стъпки обиколиха покрива, после се върнаха обратно.

— Няма го тук. Няма къде да се скрие. Даже не виси от ръба, защото погледнах.

— Има още едно място, което не сме проверили.

През здравия метал можех да усетя как очите им пламтят към мен. Сърцето ми отново бе започнало бясно да бие. Прилепих се към ръждивата повърхност и ме обзе отчаяние, когато стъпките им започнаха да се приближават.

— Невъзможно е да се е качил там. Прекалено високо е. Не мога даже да достигна върха.

— Ти не можеш да достигнеш дори връзките на обувките си, когато се наведеш. Хайде, помогни ми. Ако ме повдигнеш за крака, ще успея да стигна догоре и да се хвана. Трябва да хвърля само един поглед.

Колко прав беше! Само един поглед. И аз не можех да направя нищо. Летаргията на поражението ме надвиваше. Лежах там и слушах приближаващото се дращене, последвано от ругатни и пухтене. На няма и стъпка от лицето ми се появи широка длан, която опипваше ръба.

Трябва да е било подсъзнателно, защото, кълна се, не вложих никаква логична мисъл. Ръката ми се протегна и бутна мъртвата птица напред до самия край под пръстите му, които се затвориха точно над нея.

Резултатът бе изключително задоволителен. Птицата изчезна, дланта също, последвани от крясъци, викове, дращене и две силни тупвания.

— Защо направи това…?

— Хванах я и ъ-ъ-ъ, о-ох! Глезенът ми е счупен.

— Виж дали можеш да стоиш на него. Ето, хвани се за рамото ми. Подскачай на един крак, така…

Слизането им през вратата се придружаваше от много викове и аз се отпуснах с облекчение и удоволствие. Можеха скоро да се върнат, имаше такава вероятност, но поне първият рунд беше мой.

Докато секундите, а после и минутите бавно отминаваха, осъзнах, че съм спечелил и втория. Претърсването се бе отдалечило от покрива. За момента. Сирените спряха и суетнята се премести долу. Разнасяха се крясъци, затръшване на врати и форсиране на двигатели, докато колите излизаха нанякъде в нощта. Не много скоро след това — чудо на чудесата — лампите започнаха да изгасват. Първоначалното претърсване беше завършило. Постепенно задрямах, после рязко се отърсих от съня.

— Глупак! Все още си вътре. Претърсването приключи, но затворът продължава да е силно охраняван. И можеш да заложиш последния си долар, че веднага след разсъмване ще започнат да оглеждат всяко ъгълче. Този път ще дойдат тук горе със стълба. Като имаш предвид това, време е да се размърдаш.

Знаех и къде точно да отида. На последното място, където щяха да ме търсят тази нощ.

За пореден път се спуснах през вратата в покрива и минах по тъмния коридор. Някои от затворниците все още бърбореха за последните събития, но изглежда, всички те се бяха върнали на койките си. Безшумно се прокраднах надолу по стълбите и стигнах до килия 567В. Отключих вратата в абсолютна тишина и по същия начин я затворих зад себе си. След това застанах до койката, върху която моето приятелче Уили спеше със съня на предателите.

Затиснах с длан устата му. Очите му рязко се отвориха и с първично и садистично удоволствие аз прошепнах в ухото му:

— Мъртъв си, предател такъв, съвсем мъртъв. Ти повика пазачите и сега ще си получиш заслуженото…

Тялото му мощно се разтърси, после безжизнено се отпусна. Очите му се затвориха. Дали го бях убил? Веднага съжалих за безвкусната си шегичка. Не, не беше мъртъв, просто бе изгубил съзнание и дишаше бавно и леко. Отидох да взема пешкир, намокрих го със студена вода и после го изцедих върху него.

Викът му се задави в гъргорене, когато натъпках кърпата в устата му.

— Аз съм великодушен човек, Уили, ти просто си късметлия. Няма да те убия. — Шепотът ми като че ли го успокои, защото почувствах, че престава да трепери. — Сега ще трябва да ми помогнеш. Ако го направиш, няма да ти се случи нищо. Имаш думата ми. Приготви се да ми отговориш на един въпрос. Обмисли го внимателно. Ще ми прошепнеш само едно нещо. Номера на килията, в която лежи Стингър. Кимни с глава, ако си готов. Добре. Ще извадя пешкира от устата ти. Но ако се опиташ да направиш някакъв номер или да кажеш нещо, каквото и да е друго, ще се простиш с живота. Хайде.

— … 231В…

На същия етаж, добре. Пешкирът отново влезе в устата му. После силно притиснах мястото зад дясното му ухо, където минава кръвоносният съд, водещ до мозъка. За шест секунди изпадане в безсъзнание, за десет — смърт. Той се раздвижи, после отново се отпусна. Свалих палеца си, когато преброих до седем. В характера ми е да прощавам.